Линдзи Рибар - Камъните падат, всички умират

— Дори нямаш представа — отвърна Тео. Продължаваше да стиска онези тениски.

Имах съвсем ясна представа. Е, не точно. Но все още помнех вечерта, когато разбрах, че са двойка, и не можех да си представя, че това беше по-зле.

— Ужасно — повтори той. Въздъхна. А после добави: — Закуска?

— Ти върви, искам преди това да си сложа лещите.

Тео метна тениските в куфара си и тръгна надолу по стълбите. Аз поех бавно към банята, но щом го изгубих от поглед, взех бързо една тениска от куфара, влязох в синята стая, където беше настанена Бранди, и отмъкнах шнола от тоалетката й.

Първо достигнах до шнолата за коса. Незабавно се открои празно пространство, същото, от което едва вчера бях откраднал любовта й към Тео. Още не се беше излекувало, а от неравните му краища излизаха пипалца на възмущение и яд, че доскорошният й любим се държи дистанцирано.

Улових негативните чувства и ги издърпах. След това отстраних нищожното й, но твърде осезаемо, желание да напусне мен, Тео и Три Пийкс.

В тениската на Тео желанието да обърне гръб на града беше малко по-силно, не беше така лесно да впия волята си в него. Все пак откраднах и него, наред с копнежа му да отмъсти на Бранди, задето го беше зарязала така внезапно, на всичкото отгоре на публично място. А най-накрая откраднах стремежа му да опита отново да се съберат.

Костваше ми доста усилия. Когато приключих, се наложи да седна и да затворя очи. Само за миг. Само колкото замайването от действията ми да се разсее и да престана да чувствам съзнанията им в своето собствено.

Когато слязох, Тео слагаше яйца в четири чинии, а Бранди мънкаше някакво извинение от мястото си. Извинение, че скъсала с него без никакво предупреждение. Извинение за обидите, които беше изрекла. Извинение, че вече не изпитва чувствата, които мислела, че изпитва.

Баба наблюдаваше сцената мълчаливо, но щом се настаних на масата, тя срещна погледа ми и се усмихна. Знаеше какво съм направил. О, да. Със сигурност знаеше. Кимнах леко към нея, макар всъщност да не беше нужно.

Тео изобщо не забеляза безмълвната ни комуникация, седеше и слушаше обясненията на Бранди. Каза й:

— Всичко е наред. Наистина. Не се безпокой.

Решихме да отидем на езерото както обикновено. Лично аз бях готов да разнообразим малко нещата, но в интерес на това да запазим отношенията ни възможно най-близки до обичайните, се предадох.

Пътуването продължи около двайсет минути и в колата по целия път беше съвсем тихо. И все пак тишината беше приятна, не като онази, в които имаш чувството, че всички кроят наум планове за смъртта на останалите. Аз играех ролята на диджей на мястото до шофьора. Тео барабанеше по волана в ритъма на всяка песен. На задната седалка Бранди рисуваше по голите си ръце както винаги.

Щом стигнахме до езерото, грабнах купчината плажни хавлии, сред които беше скрита останалата три-четвърти бутилка водка от вчера, Бранди взе бутилката и поехме по отъпканата пясъчна пътека към плажа.

Беше облачен, а освен това и делничен ден, така че освен нас наоколо нямаше жива душа. Оставихме нещата си, където ни падне и двамата с Тео се отправихме към навеса за лодки, докато Бранди се мажеше със слънцезащитен крем.

— Какво ще кажеш за каяци днес? — попита Тео. — Още не сме вземали каяк.

Спомних си, че вчера исках да вземем каяк, но днес по някаква причина стомахът ми се свиваше само при мисълта за това.

— Не — отвърнах.

Тео сви рамене.

— Отново кану?

Вчера бяхме взели кану. При спомена ми призля. Уф, може би изобщо не беше добра идея да идваме днес на езерото. Всичките тези вълни, цялото това клатене…

— Или водно колело? Хайде, човече, избери нещо.

Сложих ръка на стомаха си в опит да го успокоя и поклатих глава.

— Ти избери. Аз май ще пропусна.

Тео се втренчи в мен.

— Добре ли си?

Дали? Не бях сигурен. Когато се събудих, не се чувствах така. Като че ли всичко беше започнало на закуска. Може би беконът не е бил съвсем сготвен.

Но пък Бранди и Тео също бяха яли бекон, а изглежда и двамата бяха добре.

— Не ми е добре на стомаха. Вероятно не бива да влизам във водата днес.

Тео погледна колебливо към водата. След това сви рамене.

— Супер. Тогава просто ще се приличаме на пясъка.

— Вие може да вземете лодка, ако искате.

— Хм — отвърна той. — Може.

Ха. Ето че беше готов да наеме лодка само за него и Бранди, а сутринта искаше да си върви у дома, за да не е близо до нея. Бях много умел в работата си. Ха-ха.