Линдзи Рибар - Камъните падат, всички умират

Огледах синината, а след това и ръката й под лакътя, която беше оцветена в черно, лилаво и мастилено синкаво. Колоритна рисунка на русалка, надраскана от лакътя чак до китката й. Имаше сутиен от мидени черупки и гледаше замечтано в далечината, а косата й се вееше и се сливаше с водата.

— Наистина си я бива — възхитих се и посочих русалката.

— Благодаря. Струва ми се, че перката й не се получи много добре, но може би следващия път ще е по-сполучлива. Казва се Шели [8] От англ. ез. „shell“ — черупка. — Бел. ред. — добави самодоволно. — Схвана ли?

Изкикотих се, но след това спрях да се смея. Загледах се в перката. Струваше ми се съвсем добре. Нещо друго обаче привлече вниманието ми: участък от кожата, отчасти прикрит от торса на Шели, който беше малко по-гладък.

— Какво е това? — попитах.

— О, просто изгорено — отвърна тя. — Изпуснах машата си за коса и — ссст.

Маша за коса . Отместих поглед към невероятно правата й руса коса, чийто крайчета се бяха извили при допира с материята на ризата й малко под раменете. Винаги съм смятал, че е естествена. Да чуя да казва маша за коса беше все едно да бъда допуснат до интимна част от живота й, място, където Бранди се превръщаше в Бранди. Преди това Бранди беше „просто някакво момиче“. Едно от многото митични създания с нежна на вид кожа, интересни извивки и полюшващи се коси, които се срещаха в училище, в квартала ми и в твърде смътните ми фантазии. Но сега, благодарение на Шели, татуирана върху белега от изгаряне с маша за коса, Бранди беше различна. Бранди беше истинска.

(Също така, съвсем случайно Бранди се превърна в катализатор, който оформи съвсем ясно фантазиите ми.)

— …просто ми се иска да се отърва от него, разбираш ли? — бъбреше тя. — Е, беше супер за няколко дни, но вече мина почти година и ми писна.

Разтърка петънцето на кожата си, достатъчно внимателно, че да не размаже мастилото на Шели, а аз успях да устоя на желанието да протегна ръка и да направя същото. Исках да почувствам разликата между нормалната кожа на Бранди и тази на белега. Вместо това попитах:

— За да го скриеш ли рисуваш върху ръцете си?

Тя ме погледна учудено.

— Не. Правя го, защото обичам рисунки.

Значи ако по чудо един ден белегът й изчезне, ще продължи да използва кожата си като платно за изкуството си. Добре беше да го знам.

— Може ли да ми услужиш с химикалка?

Тя извади една от чантата си и ми я подаде. Посветих останалата част от наказанието на домашното си по социални науки; щом най-после ни пуснаха, удобно пропуснах да я върна.

Същата вечер чрез химикалката на Бранди достигнах до нея с биещо до полуда сърце и за пръв път потърсих не черта от характера, емоция или нещо друго също толкова неуловимо, а конкретна зона от физическата същност на Бранди: белегът от изгаряне при лакътя.

Открих го и без особено усилие, просто го дръпнах. Задържах го за миг в съзнанието си, наслаждавах се на част от нея толкова близо до мен… изчаках. Можех да имам още от нея също толкова близо до себе си, ако пожелаех. Вероятно тази химикалка пазеше много от нейните тайни. Можех да видя какво е писала в дневника си, стига да водеше такъв. Можех да видя всяка линийка, която е изрисувала върху ръката си. Може би дори да я видя гола.

Потреперих при тази мисъл.

Но по някаква причина не го направих. Ако тя искаше да ми покаже още от себе си, можеше да го направи, когато реши и по собствена воля. Можех да почакам. Бранди — отскоро специална, отскоро истинска — си струваше чакането. Оставих химикалката и накарах белега да изчезне.

Зачудих се кога ще забележи, че го няма.

Зачудих се как ще си обясни липсата му.

Зачудих се какво ще нарисува върху ръката си утре.

Не останахме дълго на езерото не само защото на Тео бързо му доскуча да плава с каяк без Бранди и мен, но и защото беше студено. Понякога тук се случва, дори и през лятото. Не само че бяхме на цели пет часа път северно от града, но се намирахме и насред планината. Ето защо още преди двамата с Бранди да сме посегнали към останалата водка, Тео пристигна с каяка обратно на брега и се зачудихме какво друго бихме могли да правим.

Отговорът: не много. Особено ако не си падаш по катерене като мен. Тео си падаше, съответно и Бранди, но и двамата не си носеха подходящи обувки за катерене, така че решихме да се върнем в Три Пийкс и да поогледаме Главната улица на дневна светлина, докато магазините са все още отворени. В действителност, още не бяхме го правили.