Линдзи Рибар - Камъните падат, всички умират

Върнахме се при Бранди, която беше опънала трите хавлии в спретната редичка. Беше се настанила на крайната отляво, но се изправи, щом приближихме.

— Нима има опашка — попита многозначително тя, предвид липсата на хора наоколо.

— Помислих си, че днес можем да вземем каяк — каза Тео, — но Аспън е болен.

— Не съм болен — намесих се. — Просто стомахът ми върти някакви номера.

— О — отвърна Бранди. — Е, а моите ръце още са малко уморени от гребането вчера. Защо ти не вземеш каяк, а аз ще правя компания на Аспън?

Нямаше начин нещата да се подредят по-добре, сякаш ги бях планирал. А честно, не бях. Но, мамка му, ако знаех, че стомашен вирус, или каквото беше това, ще ми осигури възможност да остана насаме с Бранди, щях да го симулирам много по-рано.

— Имаш ли нещо против, Аспън? — попита Тео.

— Отивай — отвърнах.

И ето че той се запъти обратно към навеса за лодки. Двамата с Бранди го наблюдавахме как закопчава грозна оранжева спасителна жилетка върху тениската си, а после помъква яркожълт каяк към брега.

— Плис! — провикна се Бранди, щом Тео се оттласна от брега и започна да гребе. Ритъмът му беше равномерен и лодката се движеше бързо. Вероятно можеше да спечели някое състезание.

— Е — подхванах аз и се настаних на средната хавлия. — Заряза го значи, а?

Бранди пусна дълга въздишка и се отпусна назад върху кърпата си.

— Твърде рано ли е за водка?

— Никога не е твърде рано за водка — отговорих и извадих бутилката.

Всъщност бяхме пресипали водката в празна бутилка от Спрайт, тъй като на този плаж понякога имаше ченгета, а често беше по-лесно да пазиш приличие, вместо след това да се опитваш да достигнеш до човека, пред когото си сгафил. Отпих една глътка, Бранди също, и след това попитах:

— Какво стана?

— Самата аз нямам представа — призна тя и ми върна бутилката. Оставих я настрана. — Виж, съжалявам, че всичко това се разигра точно докато сме тук. Нямах намерение да правя драми пред семейството ти, но, сякаш… като че ли в един миг получих просветление, разбираш ли? В закусвалнята снощи.

— Просветление?

— Да. Че съм с този приятен човек вече пет-шест месеца… и той е чудесен, но просто нямаме нищо общо. Нищо. Кръгла нула. Не можем да изгледаме дори един филм заедно, защото всеки път, когато гледам някой от безумните му филми за загубеняци спортисти, ми идва да се гръмна, а всеки път, щом той гледа някой от моите филми…

— В които обикновено някой наистина се гръмва — допълних аз. Познавах доста добре филмовите вкусове на Бранди. До голяма степен се покриваха с моите.

— С малко късмет, да — отвърна тя и ми се ухили. — И все пак, той не може да ги търпи. Моите филми или го отвращават, или го отегчават до смърт. Същото е и с музиката. И с компютърните игри. С книгите, училището и общо взето с всичко в живота, разбираш ли?

Кимнах. Разбирах, тъй като си мислех същото през цялото време, докато те излизаха. Тео беше свестен тип, но понякога се проявяваше като кретен. Бранди заслужаваше някой по-добър. Някой, който предпочита да чете истински книги вместо комикси например. Някой, който обича наистина интересни филми, вместо такива, създадени, за да обират награди.

— Ооо, забравих да те питам — казах. — Гледа ли вече „Кръв от Юпитер“ [7] От англ. ез. „Blood of Jupiter“ — несъществуващ филм, плод на въображението на автора. — Бел. ред. ?

Бранди веднага се развълнува.

— Човече. Два пъти. Ти гледа ли го?

— В деня, в който го пуснаха. Не беше ли страхотен? Всъщност, когато взривиха Марс, си мислех за теб. О, а също и когато се случи онова с пръстите.

— Онова с пръстите! — тя седна малко по-изправена. — Нали? Извънземното и пръстите на онзи човек, направо нямам думи, беше толкова страхотно и ужасно, ааах , искам да го гледам отново!

— Бих го гледал отново с теб — казах.

Тя се ухили и смъкна слънчевите очила на носа си.

— О, но Тео няма да иска да дойде, а ще ми е неудобно да го зарежем.

— На Тео не му хареса, така ли?

— Боже, никак. След това не спря да опява, че нямало начин космическите кораби да бъдат с такава форма и че на Юпитер няма живот…

— Е, на Юпитер наистина няма живот — съгласих се. — Но това определено не е най-важното във филма.

— Виждаш ли? — отвърна тя и буквално видях как на лицето й отново се изписа удовлетворение. — Точно така. Идеята не е науката. Важното е, че разни неща избухват, лошите умират, а накрая накълцват пръстите на някакъв човек парченце по парченце, докато…