Линдзи Рибар - Камъните падат, всички умират

Баба сложи ръка на рамото ми, изглеждаше много горда.

— Добра работа, Аспън. Много добра. Както винаги. Сега, Холи, е твой ред.

— Знам, мами — отвърна раздразнена тя.

Отстъпих от огъня. Коленете ми бяха омекнали, усещах тялото си, сякаш съм пиян или имам махмурлук, умът ми блуждаеше между моето собствено съзнание и това на човека, от когото бях откраднал. Не беше непоносимо, тъй като последствията от достигането отминаваха, но все пак беше изключително дезориентиращо. Най-меко казано.

Точно за това за ритуала бяха нужни трима души. Нещото в огнището вече започваше да проблясва и избледнява и скоро щеше напълно да изчезне, ако някой не се намесеше и не го отправеше в правилната посока. В състоянието ми в момента нямаше начин този някой да бъда аз.

Леля Холи се приближи към огъня с навити ръкави и взе оранжево-жълто-лилавото нещо в ръце. Не направи нищо. Просто се взираше в него. И се взираше. И се взираше. Продължи да се взира, а ръцете й започнаха да се движат едновременно, бавно започна да свива сияйната топка и да я превръща в по-малък, по-компактен неин вариант.

Усмихнах се. Това беше едно от нещата, заради които обичах ритуала на триадата. Обикновено достигането, което осъществяваха членовете на семейството ми, беше напълно невидимо. Но когато бяхме във връзка с огъня както сега, виждах всичко. Резултатът, до който бях достигнал, вече беше пред мен, сияещ и пулсиращ. Освен това можех да гледам как леля Холи изпраща получената от огъня чиста енергия към Скалата — гигантската каменна стена, която се извисяваше над градчето Три Пийкс — и поправя цепнатините в камъните, възвръща целостта й.

Цялото това занимание безспорно беше велико.

— Получи ли се? — попита леля Холи и се обърна към баба.

Миглите на баба потрепнаха, стоеше със затворени очи и отново раздвижи ръцете си като паяк. После каза:

— Постигнахме напредък. Сега книгата. Вземи нещо различно този път, Аспън. Нещо не толкова дръзко. Малко по-мъничко може би. Малко по-лично. Щом си готов.

Главата ми вече се беше прояснила достатъчно. Оставих фигурката на Батман пред огъня и взех малката опърпана книжка. Затворих очи. Прокарах пръсти по корицата, потърсих място, през което да достигна до нея.

Открих го, щом вдигнах книгата към носа си и вдишах миризмата на прах, мухъл и стара хартия. В съзнанието ми се появи човешки образ. Момиче на седемнайсет години — като мен. Въздържана за някои неща, буйна и упорита за други. Книгата беше пътувала в раницата й, лежала под възглавницата й, беше стояла в дома на приятелка и се беше върнала затъжена при нея. А може би беше обратното и на нея й беше липсвала книгата. Беше трудно да различа двете неща с миризмата на хартия в носа и усещането на подвитите ръбчета на листата между пръстите ми.

Достигнах още по-дълбоко в паметта на книгата, търсех нещо, което мога да взема. Дълготрайното чувство за вина, което я тормозеше заради изгубено приятелство? Лоялността към шефа й — къде работеше точно? — а, в местна книжарница. Увлечението по един от приятелите й? Може би това щеше да свърши работа.

— Не е достатъчно — заяви леля Холи с груб тон, който ме накара рязко да отворя очи. Стоеше втренчена в мен. Гледаше ме ядосано. Да, това беше другото на ритуала. Обикновено, когато осъществявах връзка, нямах публика. Дори и човекът, до когото достигах, не можеше да разбере, че го правя. Но по време на ритуала всичко и всички бяха свързани. Което означаваше, че леля Холи и баба можеха да ме следят, докато работя.

— Мами каза нещо лично — продължи леля Холи. — Не я ли чу?

Струваше ми се, че увлечението е доста лично, но баба не я опроверга, затова кимнах и отново затворих очи. Достигнах.

— Това, което си мисля ли е? — чух леля Холи да шепне. — Отново това момиче? Не се ли занимавахме вече с нея?

Баба изсумтя.

— Преди няколко месеца. Да.

Това момиче обичаше книги. Харесваше повечето животни, но нямаше вяра на птиците. Любимите й храни бяха пилешки крилца „Бъфало“ и зеленчукови пелмени. Обичаше разумното пазаруване и беше започнала да се стреми към странен модел на поведение. Харесваше й да е сама.

— Това — намеси се баба. — На прав път си. Просто задълбай още малко.

Нямах представа към какво се е прицелила, но се съсредоточих върху самотата й и продължих все така. Момичето прекарваше цели следобеди в гората, четейки под сенките на дърветата. При по-топло време опъваше палатка и прекарваше и нощите по същия начин. Или наемаше кану от… Това същото езеро, на което ходехме с Тео и Бранди, ли беше? Да. Точно то.