Линдзи Рибар - Камъните падат, всички умират

— Това също — добави баба и посочи към друго място в купчината. Беше книга. Този път аз я вдигнах. „Баскервилското куче“ на сър Артър Конан Дойл. Не я бях чел.

Баба се извърна към леля Холи, а после към мен за секунда. Накрая кимна със задоволство.

— Хайде — подкани ни и отново пое през полето, в противоположна на закусвалнята посока.

Не я попитах защо беше избрала фигурката на Батман и книгата. Бях се отказал да задавам подобни въпроси отдавна, тъй като баба всеки път казваше нещо от сорта на: „Скалата иска каквото иска. Моята работа е да открия енергията, която й пасва най-добре.“

Което, точно така, не звучеше особено смислено. Но мен ме устройваше. Докато ритуалът работеше и Скалата си стоеше на мястото, за мен не беше проблем.

Къщата на баба наистина беше нелепа. Вероятно беше започната като барака или нещо подобно, но след първоначалното строителство преди… все едно… бяха добавени толкова много етажи, крила и какво ли още не, че сега представляваше налудничава разпиляна постройка като от филм на Гийермо дел Торо [5] Мексикански режисьор, продуцент, сценарист и писател. — Бел. ред. . Имаше кулички, за бога. Цели три.

Оставихме обувките си до входната врата според правилото на баба и се отправихме към дневната. Леля Холи заключи плъзгащата врата зад нас. Винаги го правеше за ритуала, но беше особено важно сега, когато Тео и Бранди можеха да се появят всеки момент. Никой от тях не знаеше какво прави семейството ми, за да стои на място Скалата и градът да е в безопасност, а на мен изрично ми беше забранено да им казвам.

Да бе, сякаш имаше шанс да им кажа нещо подобно.

Баба запали огъня, а леля Холи измъкна познатата дървена кутия изпод двойното канапе. Промъкнах се зад гърба й в опит да изиграя номера с измъкването.

— Ако обичаш! — каза рязко тя и притисна кутията по-близо до гърдите си, опитваше се да прикрие съдържанието й с гърба си.

Бях готов и аз да й се тросна, но преди да съм успял, улових погледа на баба, а тя поклати глава. Въздъхнах, но за момента премълчах репликата си към леля Холи. В друг случай бих пренебрегнал баба и бих казал на леля да не се държи кретенски, но бяха изминали едва пет месеца, откакто беше изгубила Хедър. Вероятно имаше известно право да се държи кретенски. Затова запазих хладнокръвие. Върнах се край огъня и оставих леля ми да се заеме с подбирането на листата сама.

В огнището пламъците танцуваха като ярко оцветени духове, клоните под тях пукаха. И все пак, за пръв път забелязах още нещо. Нещо, заровено под съчките, което се разпалваше все повече и повече, докато гледах. Присвих очи, за да видя какво е.

— Защо там има камък? — попитах.

Баба дойде и застана зад мен.

— Там винаги има камък.

— О — възкликнах и се почувствах пълен глупак. — Аха. Но защо?

— Това е парче от Скалата — каза баба. — Когато пламъците я докосват, осъществяват връзка с камъка, а чрез него и със самата Скала.

Кимнах и разтърках врата си, докато осмисля чутото. Камъкът беше канал. Поредната брънка във веригата, също като мен. Супер.

Най-сетне леля Холи приключи с листата в кутията. Дойде и се присъедини към нас край огъня с три сухи листа в ръка. Едно дълго и тясно, едно малко и остро и едно плътно с форма на сълза.

— Дъб, мами? — обърна се тя към баба.

— О, да, да — отвърна баба и порови в джоба си. Тя също извади листо — само то беше зелено и прясно откъснато. Дъбово листо от Майското дърво. Леля Холи посегна към него, но баба го дръпна назад. — Може би нашият Аспън трябва да е пръв. Все пак това е първият му ритуал за тази година.

В стомаха ми се надигнаха тръпки, но не позволих да си проличи. Обичах да правя това. Да бъда част от древна традиция. Да използвам магията си за нещо повече от себе си. И да, ще си призная: да се изфукам колко ме бива в тези неща. Защото бях много добър.

— Да, остави на мен — казах и посегнах към листата.

Леля Холи стисна устни, но ми подаде едно от сухите листа: това от трепетлика с форма на сълза.

Хванал листото на сантиметри от огъня, повторих думите, които семейството ми знаеше открай време:

— Моето име съм аз самият и давам и двете безкористно — и пуснах съименника си в огъня. Докато гореше, аз си представих, че пламъците ме свързват с камъка под съчките, а оттам и със Скалата на повече от километър и половина оттук.

— Моето име съм аз самата и давам и двете безкористно — изрече леля Холи и хвърли острия лист от зеленика в огъня.

Баба направи същото с листото си от върба.