Джоузеф Лало - Обединени от божества

Девойката се обърна да побегне, но внезапно зърна нещо с крайчеца на окото си, накарало сърцето й да застине. Увреденият кристал на алебардата бе засиял слабо. Миранда се обърна и видя оръжието да се откъсва от ронещите се пръсти на предишния си носител, издигайки се високо в небето. Очите на целителката се насочиха към земята, когато светкавица хвърли три сенки. Първата принадлежеше на алебардата. Втората бе хвърляна от някаква покварена гавра на човешка снага, стиснала оръжието. Третата бе собственост на младо момче, неблагоразумно навлязло сред градината. Миранда нададе вик.

— Не! Стой настрана! — настойчиво изкрещя девойката, но дори тя не можа да чуе гласа си. Със сигурност момчето също не го бе чуло.

Миранда извърна очи към небето, търсейки силуета, стиснал алебардата, но такъв нямаше, оръжието висеше само. Ала поредна мълния отново открои трите сенки, алебардата политайки към хлапето. Девойката създаде ярка светлина, удължила сенките и затича към детето. Поквареният силует съществуваше само като сянка, но внезапно сграбчи тази на момчето. То застина като поразено.

Магьосницата безпомощно гледаше как сянката на момчето бива някак откъсната. То се строполи, сетне бавно се надигна, сдобило се с нова. Протегна ръка и стисна алебардата. Изражението на невинност и страх тутакси бе заменено с хладния, безразличен интелект, така свойствен за Епидим. Не се бе променил.

С плавно, упражнявано движение, генералът призова черния диск, от който бе видяла да пристъпва Димънт. Преведе откраднатото си тяло през него, точно когато девойката го достигаше. Преди Миранда да е успяла да стори каквото и да било, нищотата във въздуха се затвори, плисвайки вълна черна енергия, повалила я на земята.

Дийкън мигновено се озова до нея, помагайки й да се изправи. Ушите й все още пищяха, очите й още не се бяха адаптирали напълно, но видяното показваше, че не може да си позволи повече бавене. Хората вече излизаха на открито. Не знаеха какво бе причинило това, защо градът им бе разрушен. Страх, гняв и объркване замъгляваха главите им. Опасна комбинация, която се нуждаеше от нещо, върху което да се излее. Ако Миранда и приятелите й се мотаеха наоколо, местните щяха да си намерят така търсеният отдушник.

Дийкън и целителката се втурнаха към края на града. Там Лейн бе открил яздените от тях коне и вече бе успял да натовари Айви на гърба на един от тях. Другият бе зает от Етер, която със сигурност не бе в стихията си.

— Каква идиотщина — да използваш едно тяло, за да контролираш друго… — промърмори тя, докато се опитваше да разгадае как да контролира коня.

— Аз ще го насочвам, ти ще яздиш зад мен — рече Миранда, покатервайки се на седлото. Етер неохотно се съгласи.

Дийкън пък се настани на коня, понесъл Айви. Младежът се затрудняваше с управлението му почти колкото Етер, но успя да се справи. Само миг и вече бяха на път. Лейн вървеше пеш малко зад останалите. Разпръскващите се облаци изливаха светлината на издигащото се слънце връз тях, а в настоящия момент не бе особено желателно да бъдат видими. Дъждът, предоставил начин за сразяването на Епидим, бе измокрил животните до кости. След режещия мраз на севера, това си беше бърза рецепта за смърт. Трябваше да открият убежище — и то бързо.

След близо час действително намериха. За целта послужи гъста дъбрава, разположена в плитка долина. Бяха събрани дърва, бе запален огън (от който Етер побърза да се възползва), а не след дълго Лейн бе донесъл достатъчно улов. Когато топлината се върна в измръзналите им крайници и стана ясно, че не са преследвани, Етер не можеше да удържа повече езика си.

— Обясни — настоя тя.

Миранда замислено се взираше в земята.

— Струва ми се, че Миранда се нуждае от няколко мига. Бих се радвал да… — услужливо предложи Дийкън.

— Ти Избран ли си? — попита Етер.

— Не съм, но… — понечи да обясни младежът.

— Тогава не говори в наше присъствие. Миранда, отговори — отново настоя метаморфът.

— Напразно беше… — каза девойката, поклащайки глава.

— Какви ги мърмориш? — сопна се Етер, която не бе свикнала да бъде така открито игнорирана.

— Той беше обикновен човек! — гневно изрече Миранда през стиснати зъби, а очите й бяха насълзени. — Ардън и Епидим не са били един и същи човек. Човека убих, но Епидим продължава да живее. Убих го без причина! Без причина!

— Оръжието — алебардата. Изглежда съхранява някакво същество. Именно то е врагът ти. Този Ардън е бил единствено гостоприемник — обясни Дийкън.