Джоузеф Лало - Обединени от божества

— Стигнала си далеч, Миранда. Много далеч — рече Епидим, отбелязвайки си новата демонстрация на умение.

Дийкън обви ума си около размятащата се опашка, насочвайки волята си около нея с всичките си усилия. Бе усъвършенствал манипулационните си умения в забележителна степен: можеше да повдига огромни камъни, дървета, наковални, но това представляваше най-голямото предизвикателство, срещу което се бе изправял. Съумя да стегне опашката, но някаква воля се противопостави на неговата. Младежът протегна кристала си, насилвайки се да запази контрол, ала бавно започваше да губи съревнованието. С последно, отчаяно усилие успя да увие опашката около един от сакатите крака и я застопори там.

Епидим замахна на сляпо с алебардата, запратил ивица тъмна енергия към Дийкън. Младежът съумя да отскочи. Очевидно немислещ за опасността се промуши между нозете на чудовището, под главите, озовавайки се от страната на Миранда.

В небето танцуваха светкавици. Дийкън се провикна към Миранда.

— Не можем да му нанесем и един удар — потвърди той.

— Добре тогава. Нека му нанесем хиляда — реши девойката.

Думите бяха загадъчни, но Дийкън веднага разбра. Миранда постави стрела и я изстреля към небето. Тя се изви, почти изчезвайки от поглед. Тогава младежът издигна кристала си високо. Нишка огнена светлина бликна от него, прорязвайки въздуха, докато не срещна стрелата в най-високата точка на полета й. Част от небето тутакси почерня, по-тъмно дори и от буреносните облаци. Чернотата се разпространи като рояк насекоми, пръскайки се в стотици, хиляди точици. Стрели.

Едновременно с падането на първата стрела, двамата герои се втурнаха към края на градината. Стрелите падаха като вълна, изпобождайки земята все по-близо до Епидим. Той вдигна алебардата си за миг, но сетне я отпусна. Вторачи намръщен взор към враговете си, които сега стояха точно пред мястото, от което започваше първият ред. Залпът се бе доближил и главите на чудовището също бяха уцелени… без това да предизвика някакъв ефект. Стрелите продължиха да засипват, изчезвайки при допир.

— Илюзии. Възнамерявате да ме заблудите с илюзии? — изфуча Епидим, искрено раздразнен от наивността.

Миг по-късно гневната гримаса изчезна, тъй като стрела, напълно истинска, се забоде дълбоко в рамото му. Роякът стрели действително бе представлявал илюзия, но не и изстреляната първоначално. Епидим се обърна към раната си и с изражение на неземно спокойствие я издърпа. Трябваше да го е убила, както и безбрежните атаки преди, но генералът упорито се бе вкопчил в живота. Върху окървавените му устни цъфна усмивка.

— Кога ще се научите, че е нужно много повече, за да ме надвиете? — попита той.

Внезапно започна да кашля и храчи, цялото му тяло раздирано от все по-силни пристъпи. Затвори очи и застина, борейки се да си възвърне контрол върху гинещото тяло. Звукът на нещо свистящо през въздуха към него, уви, не остана незабелязан. Умът му се протегна и забави проектила. Свободната му ръка се издигна и го грабна от въздуха. Изплю се и отвори очи. В ръката си държеше отчупената горна част на магически жезъл.

— Хвърляш си жезъла? Толкова бързо ли изпразни торбата с трикове, та прибягваш до това… — поде той. Така и не довърши изречението.

Целта се намираше в ръката на врага й. Миранда насочи ума си към небето и призова същинската атака. Ослепителна мълния раздра облаците и удари кристала, продължавайки през държащия го мъж и язденото от него чудовище. Девойката задържа концентрацията си колкото можеше по-дълго, удължавайки времетраенето на мълнията до секунди. Навсякъде бе плиснала белота, проглушителен, продължителен рев кънтеше в ушите им.

Накрая не й остана сила. Мълнията изчезна. Миранда отвори очи. Посрещна я мъгла. Дори и стиснала очите си плътно, интензивността на светлината пак бе съумяла да я заслепи. От стоялия пред тях само преди мигове звяр бе останало малко. Още по-малко бе останало от мъжа — овъглена обвивка, неразличима от каменните парчета и почернялата алебарда.

Миранда призова обратно жезъла си. Кристалът сияеше в бяло, подобреното дърво димеше, но заклинанието бе свършило работата си. Тъй като бе служил само като проводник, не беше особено повреден.

— Това беше… свирепо… и брилянтно — възхити се Дийкън, макар че коментарът му остана нечут, тъй като ушите им все още пищяха.

На Миранда й се щеше тояжката й да беше цяла, тъй като магията я бе лишила от възможността да стои изправена без чужда помощ. Но нямаше усещането, че всичко е свършило. Внезапната и пълна тишина около тях бе подтикнала най-храбрите от местните граждани да надникнат от прикритията си. Дийкън подръпна ръката на девойката, привличайки вниманието й и слагайки качулката си. Стената бе паднала. Сега бе моментът да избягат.