Джоузеф Лало - Обединени от божества

Генералът се строполи на земята. Мълчалива заповед бе издадена на най-бързия от оставащите драгойли. Докато Епидим възсядаше своя, вторият драгойл прекрати преследването, долетя, сграбчи генерал Телоран и се отправи на север, стопявайки се бързо. Епидим се издигна високо във въздуха. Не след дълго зърна Лейн. Глупакът бе понесъл нараненото създание на гръб, тичайки открито. Генералът се стрелна надолу, но ударите на ципестите криле издадоха приближаването му. Метаморфът доближаваше. Успя да я избегне, но с петте преследващи я драгойла нещата стояха по различен начин. Бяха прекалено съсредоточени върху задачата да настигнат зададената им цел, за да отделят внимание на предотвратяването на сблъсъци.

Точно както Мин бе сторила в предсмъртната си битка, Етер използваше преследващите я зверове като таван. Поне три се сблъскаха с драгойла на Епидим. Заплетените чудовища полетяха към земята. Оставаха само две, с които метаморфът лесно можеше да се разправи. Така и стори. Приземявайки се, тя с подозрение огледа купчината драгойли, докато си възвръщаше човешкия облик.

— Не мога да остана в тази форма. Притежава полезност, но се чувствам осквернена от нея — просъска Етер, убедена, че работата й е приключена.

Тази увереност, тъй често докарвала падението й преди, отново се оказа не на място. Част от купчината се раздвижи. Епидим се надигна изсред натрошените тела. Бе оцелял при падането, което бе помляло неестествено крепките чудовища. Със сигурност изглеждаше зле, тъй като едната му ръка висеше безжизнено, а глезенът му бе извъртян под неестествен ъгъл. Но докато се измъкваше, ръката му потръпна, раздвижи се и се възстанови. Дори не изглеждаше, че забелязва глезена, докато не се опита да стъпи. Миг по-късно поправи и него.

— Какво си ти? — изръмжа Етер.

— За момента? Човек — прегракнало изрече генералът.

Изхрачи се и се закашля. Розови пръски обагриха брадичката му.

— След миг ще бъдеш нищо — заплаши метаморфът, приемайки каменната си форма и втурвайки се към него.

Лейн бе чул сблъсъка и с крайчеца на окото си видя как натрошената маса се приземява. Може би Етер бе надвила генерала веднъж завинаги, но това беше малко вероятно. Важното беше, че го бе заангажирала. Това предоставяше на асасина шанс да избяга. До ширещото се край града поле оставаха само няколкостотин крачки. Далеч не бе безопасно, нямаше много прикритие, но от това щеше да има и полза. Веднъж да се озове извън града, щеше да бъде сигурен, че наблизо не се таи враг. Само да можеше да го достигне.

Зърна някакво бегло движение в сенките, привлякло вниманието му. Сетне още едно и още едно. Удвои усилията си, напрягайки до краен предел измореното си тяло.

С хор писъци самите сенки сякаш скочиха отгоре му. От всички страни към него замахваха нокти, принадлежащи на изпълващите улицата плащове, все още димящи от миазмата на Етер. Едно от създанията улови крака му и Лейн залитна. Когато успя да си върне равновесието, асасинът се оказа заобиколен от остатъците на наземните сили на Епидим. Те се носеха край него, разсичайки с призрачните си лапи. Малтропът застана над Айви и изтегли меча си, знаейки, че тези моменти забавяне може да са последните, изживени от смъртнораненото същество.

Специфичният им маниер на атака — хвърляйки се напред едно по едно, за да замахнат — преди му беше от голяма полза. Бе му позволявало да ги покосява, изчакващ благоприятен момент за бягство. Но сега трябваше да ги унищожи (или осакати) бързо. Ударите им идваха вбесяващо бавно, сякаш нарочно го бавеха.

Айви слабо простена. Лейн разсече пореден плащ. Поемаше дъх дълбоко и жадно, леденият въздух прогаряше дробовете му. Движенията на меча и тялото му бяха сякаш наблюдавани отдалече, нещо подобно на рефлекс. Докато се сражаваше, умът му трескаво работеше над плана за бягство — къде да иде, как да излекува нараняванията на Айви. Не можеше да допусне грешки. Нов замах, нов противник падна сразен. От факта, че Етер бе привела зверовете в такова състояние, имаше не само полза — представляваше рядък късмет, който правеше победата възможна.

Само на няколко улици от Лейн сблъсъкът на Етер с Епидим ставаше все по-яростен. Етер знаеше, че бе изчерпала по-голямата част от силата, с която разполагаше. Ако бързо не положеше край, не бе сигурна дали щеше да издържи. А генералът сякаш бе неизтощим. Тялото му изглежда губеше мощ, но Избраната знаеше, че могъществото му не идва от снагата, а от духа му. А той беснееше със същата интензивност, която бе притежавал и в началото на битката. Но въпреки това се ограничаваше. Ударите му изглеждаха не само добре прицелени, а и внимателно премерени. Етер избегна повечето, а останалите блокира, но знаеше, че той не би се държал по подобен начин, освен ако не разполагаше с причина. Ала мотивацията му оставаше мистерия за нея и това я притесняваше.