Рейчел Хартман - Серафина

— Благодаря ти, саар — казах аз.

— Ти разбра ли какво ти казах, или само реагираш на намеренията ми?

Замръзнах на място. Наистина го разбирах, но как? Никога не бях учила муутия — малцина от хората го знаеха. Изглеждаше по-безопасно да не отговарям, затова тръгнах към алеята, без да продумам нищо. Той вървеше след мен, а хората се разпръсваха от пътя ни.

Алеята не водеше наникъде и беше задръстена с бъчви, така че тълпите не се опитваха обезумяло да се проврат през нея. Въпреки това драконът застана пред входа й. Кралската стража пристигна, яздейки под звука на ручащи гайди и с веещи се пера. Повечето от драконите бяха застанали в кръг около каретата на принцеса Дион, за да я предпазят от уплашеното множество — стражата ги отмени от този дълг. Чуха се одобрителни възгласи от тълпата и сигурността се възвърна, но не и редът.

Направих реверанс в знак на благодарност, очаквайки драконът да си тръгне. Той наведе глава, за да застане на едно ниво с мен.

— Серафина — изкрещя той.

Втренчих се в него, шокирана, че знае името ми. Драконът отвърна на погледа ми — дим се стелеше от ноздрите му, а очите му бяха черни и чужди.

И все пак не чак толкова. Имаше нещо познато в тях, което не можех да определя с точност. Образите затрептяха в очите ми, сякаш ги наблюдавах през вода.

— Нищо ли? — извика саарът. — А тя беше толкова сигурна, че ще успее да ти остави поне един спомен.

Светът около мен започна да потъмнява в периферията си — виковете затихнаха до съскане. Рухнах с лице в снега.

Лежа на леглото в напреднала бременност. Чаршафите са лепкави — треперя и ми се вие свят от гаденето. Орма е застанал в отрязък от слънчева светлина в другия край на стаята, вторачил поглед през прозореца в нищото. Той не ме чува. Нетърпеливо се сгърчвам от болка — не ми остава много време.

— Искам детето да те познава — казвам аз.

— Твоето изчадие не ме интересува — отвръща ми той, докато оглежда ноктите на ръцете си. — Нито пък възнамерявам да поддържам контакт с жалкия ти съпруг, след като умреш.

Разплаквам се, неспособна съм да се възпра и се засрамвам, че той ще види как самоконтролът ми рухва. Орма преглъща, а устата му се намусва, все едно е вкусил жлъчка. Знам, че съм чудовище в неговите очи, но го обичам. Това може би е последната ни възможност да разговаряме.

— Оставям на бебето няколко спомена — казвам аз.

Орма най-сетне ме поглежда, а тъмните му очи са хладни.

— Можеш ли да го направиш?

— Не съм напълно сигурна и нямам достатъчно енергия, за да го обсъждам. — Понамествам се под чаршафите, за да намаля пронизващата болка в таза. Изричам: — Възнамерявам да оставя на детето си перла на спомена.

Орма се почесва по мършавия си врат.

— Предполагам, че перлата ще съдържа спомени за мен. Ето защо ми казваш всичко това. Какво ще освободи спомена?

— Да те види такъв, какъвто наистина си — отвръщам аз, леко запъхтяна, защото болката нараства.

Той изпръхтява като кон.

— И какви са възможните обстоятелства детето да ме види в естественото ми състояние?

— Решението е твое — когато си станал готов да признаеш, че си станал вуйчо.

Вдишвам мъчително, докато жестоки спазми свиват корема ми. Разполагам с малко време, за да направя перлата на спомена. Дори не съм сигурна дали ще имам необходимите сили, за да се концентрирам достатъчно. С възможно най-спокойния си тон казвам на Орма:

— Доведи Клод. Веднага. Моля те.

Прости ми, дете мое, че прибавям цялата тази болка. Нямам време да я отделя.

Очите ми внезапно се отвориха, а изгаряща болка минаваше през главата ми. Лежах в ръцете на Маурицио, който ме носеше като бебе. На няколко крачки встрани старият Карал танцуваше странна жига насред снега. Рицарят беше намерил една алебарда, която размахваше заплашително към дракона, за да го отблъсне. Чудовището се оттегли от другата страна на площада при своите другари.

Не, не то. Той. Това беше Орма, моят…

Дори не смеех да си го помисля.

Загриженото лице на Маурицио ту изплуваше, ту изчезваше пред очите ми. Успях да изрека:

— Къщата на семейство Домбег, близо до улица „Свети Фионуала“ — и отново загубих съзнание.

Свестих се едва когато ръцете на баща ми ме поеха от Маурицио. Татко ми помогна да се кача на горния етаж и аз рухнах в леглото си.

Докато се съвземах и мъчително губех и възвръщах съзнание, чувах как баща ми крещи на някого. Когато се събудих, Орма бе до леглото и ми говореше, сякаш смяташе, че вече съм будна.