Рейчел Хартман - Серафина

Осъзнах, че хвърлям бързи погледи встрани към възрастния мъж, който се казваше Карал — с всичките му приказки за саможертва аз се чудех дали той е воювал с драконите. Възрастта му също бе подходяща.

Цялата тълпа ахна като един. Рогато чудовище минаваше покрай група от магазини — извитият му като дъга гръб стигаше до прозорците на втория етаж на сградите, крилата му бяха прибрани, за да не бутне с тях някой от комините. Елегантният му врат беше наведен надолу като на покорно куче — поза, чиято цел бе съществото да не изглежда заплашително.

На мен поне то ми се стори безвредно с прибраните си шипове по главата. Другите хора обаче, изглежда, не разбираха езика на тялото му и навсякъде около мен ужасените граждани се бяха хванали един за друг, правеха знака на свети Огдо и мълвяха нещо неразбираемо с ръце пред устите си. Една жена наблизо започна да крещи истерично:

— Вижте ужасните му зъби! — докато не беше избутана настрана от съпруга си.

Аз наблюдавах как двамата изчезват сред тълпата, съжалявайки, че не бях вдъхнала увереност на жената: да гледаш драконови зъби беше знак за добро. Много по-вероятно беше дракон със затворена уста да се опита да възпроизведе пламък. Струвате ми се съвсем очевидно.

И тогава се замислих. Навсякъде около мен гражданите хлипаха от ужас при вида на тези зъби. Това, което беше очевидно за мен, явно бе неразбираемо за всички останали.

Драконите бяха общо дванадесет, а краят на процесията се оформяше от принцеса Дион и малката й дъщеря Глизелда, които се возеха на шейна. Под бялото зимно небе драконите бяха приели ръждив цвят — бледа окраска за такива приказни същества, но аз скоро осъзнах, че нюансите им бяха неуловими. Под подходящ ъгъл слънчевата светлина разкриваше сияние по люспите им с цветовете на дъгата — те блещукаха в плътни и тъмни оттенъци от пурпурно до златисто.

Карал беше донесъл със себе си манерка с топъл чай, от която сипваше пестеливо и неохотно на Маурицио.

— Това ще продължи чак до вечерта — измърмори сърдито Карал и смръкна една капка на върха на носа си. — Ако ще празнуваме Договора на Комонот, човек би си помислил, че този ард-самохвалко ще благоволи да се появи. Той отказва с презрение да дойде на юг или да приеме човешка форма.

— Аз чух, че се страхува от вас, сър — каза ласкаво Маурицио. — Мисля, че това е проява на благоразумие.

Не съм много сигурна, как след това всичко много се обърка. Старият рицар — сметнах, че обръщението сър го потвърди — започна да крещи обиди:

— Червеи! Газови балони! Адски изчадия!

Неколцина здравеняци сред гражданите около нас се присъединиха към виковете. Някои от тях започнаха да хвърлят снежни топки.

Един от драконите, недалече от центъра на шествието, се изплаши. Може би тълпата бе прекалено близо, или беше ударен от снежна топка. Той вдигна глава и изправи тялото си, като по този начин ръстът му достигна триетажната къща от другата страна на площада. Зрителите най-близо до него се паникьосаха и побягнаха.

Но нямаше накъде да избягат. Те бяха заобиколени от стотици полуизмръзнали гореди. Настъпи стълкновение, което предизвика викове. Виковете накараха още дракони да вдигнат разтревожено глави.

Драконът водач изрева зверски, смразявайки кръвта. За мой ужас аз го разбрах:

— Долу главите!

Един от драконите разтвори крила. Тълпата се заклатушка и разпени като бурно море.

Водачът отново изрева:

— Фикри, прибери крила! Ако отлетиш, ще си в нарушение на параграф седми, член пети и ще вкарам опашката ти в съда толкова бързо…

За тълпата обаче увещанията на дракона прозвучаха като диви крясъци и сърцата им се изпълниха със страх. Те панически побягнаха към страничните улици.

Уплашеното множество ме помете. Получих удар с лакът в челюстта, а ритник в коляното ме свали на земята. Някой стъпи върху прасеца ми, друг се спъна в главата ми. Привидяха ми се звезди и звукът от виковете заглъхна.

Тогава неочаквано около мен отново имаше въздух и пространство.

Усетих топъл дъх във врата си. Отворих очи.

Един дракон беше застанал над мен, а четирите му крака се бяха превърнали в колони на моето убежище. Аз за малко не припаднах отново, но серният му дъх ме върна в съзнание. Той ме побутна с носа си и ми посочи една алея.

— Ще те придружа до там — извика той по същия ужасен начин като другия дракон.

Надигнах се и се подпрях с треперещи ръце на крака му — беше грапав и неподвижен като дърво, ала неочаквано топъл. Снегът под него се превръщаше в киша.