Рейчел Хартман - Серафина

— Хм — изсумтя тя. — То не е толкова грозно, колкото винаги съм си го представяла.

Орма, дано е благословено съсухреното му драконово сърце, я поправи:

— Тя.

— То не е ли безплодно като муле?

Лицето ми пламна толкова силно, че почти очаквах косата ми да се запали.

— Тя — каза твърдо Орма, все едно самият той не беше допуснал същата грешка, когато ме беше видял за първи път. — Всички хора използват родово местоимение за себе си, независимо от репродуктивната им способност.

— Иначе се обиждаме — казах аз с пестелива усмивка.

Ескар загуби рязко интерес и ме освободи от втренчения си поглед. Подчинените й се връщаха от другата страна на моста, като водеха саар Басинд, качен върху един уплашен кон. Заместник-посланикът яхна своя червеникавокафяв жребец, завъртя го в малък кръг и го пришпори напред, без дори да хвърли поглед към мен и Орма. Кортежът й я последва.

Докато минаваха покрай нас, блуждаещият поглед на Басинд се спря върху мен за един дълъг миг — усетих ясно чувството на погнуса. Орма, Ескар и останалите може да се бяха научили да остават равнодушни, но този поглед загатваше какво се спотайва вътре в него. Погледът на Басинд беше всичко друго, но не и човешки.

Обърнах се към Орма, който се беше втренчил замислено в нищото.

— Това беше наистина унизително — рекох аз.

Той се изненада.

— Така ли?

— Какво си мислеше, че правиш, като й каза за мен? — попитах аз. — Може вече да не съм изцяло зависима от баща ми, но старите правила са все още в сила. Не може просто да тръгнем да разправяме на всеки…

— Ооо — възкликна той и вдигна слабата си ръка, за да отхвърли аргумента ми. — Не съм й казвал. Ескар винаги е знаела. Тя работеше за Цензорите.

Стомахът ми се обърна. Цензорите бяха драконова служба, която отговаряше единствено и само пред себе си и следеше саарантраите за непривично драконово поведение. Те рутинно отстраняваха умовете на драконите, които считаха за емоционално компрометирани.

— Прекрасно. И какво си направил този път, че да привлечеш вниманието на Цензорите?

— Нищо — бързо отговори той. — А и тя вече не работи за тях.

— Помислих си, че пак са те погнали, защото проявяваш прекомерна привързаност към мен — казах аз и добавих язвително: — Човек би сметнал, че щях да забележа подобно нещо.

— Изпитвам определен интерес към теб в рамките на приетите емоционални параметри.

Уви, дори това звучеше като преувеличение.

Все пак той знаеше, че темата ме разстройва, което бе похвално само по себе си. Не на всеки саар щеше да му пука. Както обикновено Орма се почувства неудобно и не знаеше какво да прави с информацията.

— Нали ще дойдеш на урок тази седмица? — попита той, като се опита да направи с думи някакъв жест, позовавайки се на познатото, като възможност да предложи утеха.

Въздъхнах.

— Разбира се. А ти ще ми кажеш какво ти даде малкото момиченце.

— Не мога да разбера защо смяташ, че има нещо за казване — отвърна той, но ръката му неволно се насочи към пазвата, където беше пъхнал парчето злато. Усетих как чувството на безпокойство ме прониза, но знаех, че няма смисъл да му държа сметка. Той щеше да ми каже, когато сам преценеше.

Орма не склони да си вземе довиждане с мен, какъвто бе обичаят му. Обърна се, без да изрече нито дума, и се отправи към катедралата. Фасадата й пламтеше в огнен цвят на залязващото слънце, а отдалечаващата се фигура на дракона остави тъмно и тайнствено петно върху нея. Аз проследих движението му, докато той не изчезна зад края на северния напречен неф, а след това останах да наблюдавам празното място, откъдето се бе скрил от погледа ми.

Вече почти не обръщах внимание на самотата — тя беше моето нормално състояние по необходимост, ако не и по природа. След днешните стресиращи преживявания обаче това ми натежа повече от обикновено. Орма знаеше всичко за мен, но той беше дракон. В хубавите дни ми беше достатъчен за приятел. Но в лошите да се сблъскам с некомпетентността му бе, все едно да се спъна и падна по стълбите. Болеше ме, но чувствах, че вината е моя.

И все пак той беше всичко, което имах.

Единствените звуци, които чувах, бяха от реката под мен, от вятъра в голите дървета и от тихите пасажи на песен, която се носеше надолу по течението от таверните близо до музикалното училище. Слушах с ръце, обгърнати около тялото, и гледах живо мигащите звезди. Избърсах с ръкав очите си… несъмнено вятърът ги бе навлажнил… и се отправих към вкъщи, мислейки си за Орма, за всичко, което чувствах и което трябваше да остане неизказано, за всеки дълг, който имах към него и за който никога не можех да му се отплатя.