Рейчел Хартман - Серафина

— Тя има брат? — попитах аз с глас, пълен със сълзи. Имах толкова малко неща, останали от майка ми, а той ми отнемаше всичко.

Татко поклати глава.

— Опитвам се да предпазя и двама ни.

Ключалката изщрака, когато той затвори вратата след себе си. Не беше нужно да го прави — аз не можех да се върна на забавата. Чувствах се зле. Опрях челото си до пода и заплаках.

Заспала съм на земята с ръце, вкопчени в останките от флейтата. Първата ми мисъл, когато се събудих, бе, че трябва да се пъхна под леглото си. След това установих, че къщата беше странно притихнала, като се имаше предвид колко високо бе изгряло слънцето. Измих лицето си на умивалника и студената вода избистри ума ми. Разбира се, всички спяха: снощи бе Нощта на договора и те бяха будували до сутринта, точно както кралица Лавонда и Ардмагар Комонот са направили, за да осигурят бъдещето на своите народи преди тридесет и пет години.

Това означаваше, че не мога да изляза от стаята си, докато някой не се събудеше и не ми отключеше.

Притъпената ми скръб бе имала на разположение цяла нощ, за да прерасне в гняв и да ме направи безразсъдна, както никога дотогава. Навлякох се колкото се може по-топло, прикрепих кесията си на ръката, отворих широко крилата на прозореца и се спуснах надолу.

Краката ми сами ме приведоха през алеи, мостове и покрай заледени кейове. За моя изненада видях събудили се и тръгнали на разходка хора, уличен трафик, отворени магазини. Покрай мен се плъзгаха подрънкващи шейни, отрупани с дърва за огрев или слама. Слуги мъкнеха от магазините към домовете стомни и кошници, без да обръщат внимание на калта, полепнала по дървените им обувки, а млади жени предпазливо минаваха покрай локвите от киша. Месни пайове се конкурираха за вниманието на минувачите с печени кестени, а търговец на греяно вино обещаваше, че от една чаша човек ще почувства истинска топлина.

Озовах се на площад „Света Лула“, където от двете страни на пътното платно се бе събрала огромна тълпа. Хората разговаряха дружелюбно и гледаха с очакване, притиснати един в друг, за да се предпазят от студа.

Един възрастен мъж, застанал до мен, измърмори на съседа си:

— Не мога да повярвам, че кралицата позволява това да се случва. След безмилостната борба и всичките саможертви!

— Изненадан съм, че вече нещо въобще може да те учуди — отвърна по-младият му другар, като се усмихна мрачно.

— Тя ще се разкайва за този договор, Маурицио.

— Изминаха тридесет и пет години и все още не го е направила.

— Кралицата трябва да е полудяла, ако си мисли, че драконите могат да сдържат жаждата си за кръв!

— Извинете? — изписуках срамежливо аз към непознатите. Маурицио свали погледа си към мен с леко повдигнати вежди. — Дракони ли чакаме? — попитах аз.

Той се усмихна. Беше красив, макар да бе брадясал и неумит.

— Точно така, девойче. Това е Шествието по случай петата годишнина.

Когато го зяпнах объркано, той ми разясни:

— На всеки пет години нашата благородна кралица…

— Нашият умопобъркан деспот! — извика по-възрастният мъж.

— Успокой се, Карал. Както започнах да обяснявам, нашата милостива кралица им позволява да приемат естествената си форма и в рамките на стените на града да преминат в шествие, което да ознаменува договора. Тя си е наумила, че ще успокои страховете ни чрез този парад, виждайки драконите в пълната им жълтозеленикава чудовищност. На мен обратното ми се струва доста по-вероятно.

В такъв случай половин Лавондавил се бе събрал на площада заради удоволствието да бъде изплашен. Само възрастните хора си спомняха времето, когато драконите са били обичайна гледка и когато сянка, минаваща през слънцето, е била достатъчна, за да те полазят тръпки. Всички знаеха историите — как цели села били напълно изгорени, как ще се превърнеш в камък, ако се осмелиш да погледнеш дракон в очите, колко храбри били рицарите, изправили се в неравна битка.

Воините били прокудени години след като Договорът на Комонот влязъл в сила. Тъй като вече нямало дракони, с които да се бият, те започнали да се държат враждебно към съседите на Горед — Найнис и Самсам. Трите нации били въвлечени в мъчителни второразредни погранични войни в продължение на две десетилетия, докато най-накрая нашата кралица не въдворила ред. Всички рицарски ордени в Южните земи били разформировани — дори тези на Найнис и Самсам, — но се носеха слухове, че старите бойци живеели в тайни територии из планините или в дълбоката провинция.