Рейчел Хартман - Серафина

Погледнах бързо към лицето му и се опитах да забележа дали не предлага да направим точно това. Решителността в очите му казваше не , но аз виждах точно къде трябва да го притисна и колко силно, за да я пречупя. Щеше да бъде ужасно лесно, но открих, че не го желая. Моят Кигс не можеше да постъпи толкова подло и въпреки това да си остане онзи Кигс, когото познавах. Някаква част от него щеше да се пречупи заедно с решимостта му и аз не виждах как той отново щеше да възстанови целостта си. Назъбеният край на счупеното щеше да го пронизва през целия му живот.

Ако трябваше от тук да продължим напред, ние нямаше да се втурнем безразсъдно или необмислено, а щяхме да постъпим като Кигс и Фина. Това беше единственият начин, по който това можеше да се случи.

— Мисля, че съм я слушала тази балада — рекох аз. — Тя е прелестна, но краят й е тъжен.

Той затвори очи и опря челото си в моето.

— Ще ти бъде ли също толкова тъжно, ако те помоля да не ме целуваш пак?

— Не. Защото това е само временно. Ще дойде и този ден.

— Искам да вярвам в това.

— Повярвай.

Той разтреперано си пое дъх.

— Трябва да тръгвам.

— Зная.

Оставих го да влезе вътре първи — присъствието ми на тазвечерния ритуал не беше уместно. Облегнах се на парапета и наблюдавах как сивите облачета на дъха ми се издигат на фона на почернялото небе, сякаш бях дракон, който шепнешком изпуска дим по вятъра. Това странно сравнение ме накара да се усмихна и тогава ми хрумна една идея. Предпазливо и избягвайки леда, аз се покачих на парапета. Балюстрадата беше достатъчно широка за сядане, но аз не възнамерявах просто да седна. С комично бавни движения като Комонот, когато се беше опитал да се придвижва тихомълком, аз качих краката си върху перилата. Свалих обувките си, защото исках да почувствам камъка под краката си. Исках да почувствам всичко.

Изправих се на крака, като Ларс върху барбакана, а тъмният град се простираше в краката ми. В прозорците на таверните проблясваха светлинки, каквито се люлееха и откъм строежа на моста „Уолфстут“. Някога ме бяха провесили над това огромно пространство, висях безпомощно, оставена на милостта на един дракон. Някога се бях страхувала, че да говориш истината е, като да падаш, че любовта е, като да тупнеш върху земята, а ето сега бях тук, краката ми бяха намерили здрава опора, стоях права без чужда помощ.

Ние всички бяхме чудовища и копелета, и всички бяхме прелестни.

Днес аз бях получила и нещо повече от своя дял от красотата. Утре щях да върна част от него, щях да възстановя и допълня красотата на света. Щях да свиря на погребението на принцеса Дион — този път нарочно възнамерявах да се включа в програмата, тъй като вече нямаше нужда да оставам в сянката на публичния взор. По-добре да се изправех и да дадях това, което можех да дам.

Вятърът внезапно повдигна полата ми и аз се изсмях. Протегнах ръце нагоре към небето, разтворих пръсти и си представих, че ръката ми е гнездо от звезди. Във внезапен порив аз запратих обувките си с всичка сила в нощта и извиках:

— Пръсни се, мрак! Пръсни се, тишина!

Те имаха ускорение от десет метра в секунда на квадрат и се приземиха някъде в каменния двор, но Зейд не беше права, че ние неизбежно сме привличани с всички сили към гибелта си. Бъдещето щеше да дойде, изпълнено с войни и несигурност, но аз нямаше да се изправя пред него сама. Аз имах любов и работа, приятели и свой народ. Имах място, където да застана.

Издължено помещение, ограничено от едната или от двете си дълги страни с редове от колони или стълбове, отделящи го от съседните помещения. — Б.р.

Термин, използван в църковната архитектура за дъга, арка, свод. В християнските храмове в апсидата се намира олтарът и презвитериумът. — Б.р.

Обсадна машина, използвана през Средновековието. — Б.р.