Рейчел Хартман - Серафина

— С удоволствие ще я изслушам — вероятно даже съм я изживяла.

— Не и тази история — рече той, докато почистваше едно петно от лишеи върху парапета. — Когато родителите ми се удавиха и аз пристигнах тук за първи път, бях разгневен. Играех ролята на копелето, като се държах толкова лошо, колкото едно малко момче може да съумее. Лъжех, крадях, предизвиквах пажовете на бой и излагах баба ми при всяка отдала ми се възможност. Продължих да се държа така с години наред, докато тя не повика чичо Руфъс…

— Дано почива в Райското огнище — казахме и двамата в един глас, а Кигс се усмихна печално.

— Тя го доведе обратно чак от Самсам, като си мислеше, че той ще има достатъчно здрава ръка, за да ме вкара в правия път. Той успя, макар че минаха месеци, преди да спра да се съпротивлявам. В мен имаше някаква празнота, която не можех да проумея. Той я видя и ми я назова.

Ти си като чичо си, момче — каза ми той. — Светът не ни е достатъчен без истинска работа, която да вършим. Светците са те определили, за да ти поставят някаква цел. Казвай молитвите си, разхождай се с открито сърце и ще чуеш повика. Ще видиш мисията си да блести пред очите ти като звезда.

И така — аз се молех на света Клер, но стигнах и по-далеч: дадох й обет. Ако тя ми покаже пътя, аз нямаше да изричам нищо друго, освен истината от този ден нататък.

— Свети Маша и свети Даан! — изтърсих аз. — Искам да кажа, че това обяснява много неща.

Той се усмихна едва забележимо.

— Света Клер ме спаси и завърза ръцете ми. Но аз избързвам. Когато бях на девет, чичо Руфъс посети една сватба, за да представи кралската фамилия. Аз отидох с него. Това беше първият път от години, когато ми се бяха доверили да напусна стените на замъка и аз изпитвах силно желание да докажа, че мога да се справя.

— Това е била сватбата на баща ми, на която пях — рекох аз с неочаквано дрезгав глас. — Казахте ми за това. Смътно си спомням, че видях и двамата с чичо ви.

— Песента беше прелестна — каза той. — Никога не я забравих. Все още ме побиват тръпки, когато я чуя.

Втренчих се в силуета му на фона на ръждивото небе, смаяна, че тази песен на майка ми му е любима. Тя възхваляваше романтичното безразсъдство — тя беше всичко, което той презираше да бъде и да върши. Не можах да се възпра. Започнах да пея, а той се присъедини към мен:

— Вие не сте лош певец. Могат да ви вземат в хора на замъка — рекох аз, опитвайки се да кажа нещо неутрално, за да не се разплача.

Майка ми е била безразсъдна колкото неговата, но тя бе вярвала в това — беше дала всичко, което има. Ами ако нашите майки не са били глупачките, за каквито ги вземахме? Колко всъщност струваше любовта? Сто хиляди войни?

Той се усмихна към ръцете си върху парапета и продължи:

— Ти пееше и тогава нещо ме порази като светкавица, като небесния боен рог: гласът на света Клер, който ми казваше: Истината ще излезе наяве! Ти самата олицетворяваше истината, която не можеше да бъде прикрита или задържана — не и от стотици бащи или стотици бавачки, — и която щеше да се появи внезапно и без да иска, щеше да изпълни света с красота. Разбрах, че трябва да разследвам истината за нещата — бях призован да върша това. Паднах на колена, благодарих на света Клер и се заклех, че няма да забравя за клетвата си, дадена пред нея.

Гледах го смаяно.

— Аз съм била истината и съм била красива? Раят има ужасно чувство за хумор.

— Припознах те като метафора. Но ти си права за Рая, защото как иначе щях да съм в това положение сега? Дадох обещание и го спазвах, доколкото ми бе по силите… макар че съм се лъгал сам, дано света Клер ми прости. Но аз се надявах да избягна точно този капан, в който съм хванат в момента — между собствените си чувства и знанието, че абсолютната истина, казана на глас, ще нарани някой много важен за мен човек.

Почти не смеех да си помисля коя истина имаше предвид той — едновременно се надявах и се страхувах, че ще ми каже.

Гласът му се изпълни с мъка.

— Вниманието ми беше толкова погълнато от теб, Фина. Продължавам да се съмнявам в себе си сега, когато вече е късно. Можех ли да попреча на леля Дион да отиде в апартамента на Комонот, ако не бях танцувал с теб? Бях толкова погълнат от желанието да ти подаря тази книга. Ние можеше въобще да не забележим, че Комонот си тръгва от бала, ако не бе мадам Окра.