Рейчел Хартман - Серафина

Той се беше облегнал на парапета и гледаше към залязващото над града слънце. Вятърът беше разрошил косата му — краят на плаща му танцуваше. Предпазливо пристъпих навън при него, като избягнах внимателно заледените участъци и придърпах плаща плътно около тялото си, за да се сгрея и да си вдъхна кураж.

Той обърна поглед към мен — тъмните му очи бяха резервирани, но не съвсем неприветливи. Изпелтечих съобщението си:

— Глизелда ме изпрати да ви напомня… ъъъ… че всички ще бъдат със свети Юстас на бдението на майка й, когато слънцето залезе и тя… ъъъ…

— Не съм забравил. — Той отмести поглед. — Слънцето все още не е залязло, Серафина. Ще постоиш ли с мен за малко?

Пристъпих към парапета и наблюдавах как сенките се удължават в планините. Цялата решителност, която бях натрупала, залязваше заедно със слънцето. Може би така бе по-добре. Кигс щеше да слезе долу при братовчедка си, а аз щях да тръгна на пътешествие, за да открия останалите от моя вид. Всичко щеше да бъде така, както трябва, поне на повърхността, всяка объркана и създаваща ми неприятности част от мен, щеше да остане скрита там, където никой нямаше да я види.

За бога, Светци! Бях приключила с този начин на живот.

— Истината за мен се разчу — рекох аз, а думите ми се кристализираха в облак в ледения въздух.

— Цялата ли? — попита той.

Не произнесе думите толкова остро, колкото когато наистина ме разпитваше, но можех да предугадя, че много зависеше от отговора ми.

— Всички важни части, да — казах категорично аз. — Може би не всичките ексцентрични детайли. Питайте ме и ще ви отговоря. Какво искате да знаете?

— Всичко. — Той се беше опрял на лактите си, но се отдръпна назад и хвана здраво парапета с двете си ръце. — При мен винаги е така: ако е възможно, искам да зная всичко.

Не знаех откъде да подхвана, затова просто започнах да разказвам. Обясних му как припадам от виденията и за майчините ми спомени, които падаха около мен като сняг. Разказах му как съм разпознала Орма като дракон, как люспите са изникнали през кожата ми, какво беше усещането да се чувстваш изключително противен и как лъжите са станали непоносимо бреме.

Изпитвах удоволствие от това да говоря. Думите излизаха от устата ми с такава сила, че си се представих като кана, от която се излива съдържанието й. Олекна ми, когато свърших, и този път по изключение тази празнота носеше приятно облекчение и състояние, което трябваше да съхраня.

Хвърлих поглед към Кигс. Очите му все още не бяха станали безжизнени, но внезапно осъзнах колко дълго бях говорила.

— Сигурна съм, че забравям някои подробности, но има неща в мен, които самата аз не мога още да проумея.

— Светът вътре в мен е по-обширен и по-пищен от тази незначителна плоскост, населена с тривиални галактики и божества — изрецитира той. — Започвам да разбирам защо харесваш Некан.

Срещнах погледа му и усетих топлината и съчувствието в очите му. Беше ми простено. Не, дори по-добре: бях разбрана. Вятърът се втурна помежду ни и разчорли косата му. Най-накрая успях да измънкам:

— Има още едно… едно истинско нещо, което искам да знаете и аз… обичам ви. — Той ме гледаше съсредоточено, но не каза нищо. — Толкова съжалявам — казах отчаяно аз. — Всичко, което правя, е грешно. Вие сте в траур. Глизелда се нуждае от вас. Съвсем наскоро научихте, че съм получудовище…

— Нито една част от теб не е чудовище — рече разпалено той.

Отне ми миг, за да възвърна гласа си.

— Исках да го знаете. Исках да си тръгна от тук с чиста съвест, знаейки, че най-сетне съм ви казала истината. Надявам се, това да има стойност във вашите очи.

Той погледна нагоре към почервеняващото небе и каза със самоосъдителен смях:

— Ти ме караш да се засрамя, Серафина. Твоята смелост винаги ме кара да се чувствам така.

— Това не е смелост, а вироглава нетактичност.

Той поклати глава, гледайки разсеяно някъде пред себе си.

— Мога да разпозная смелостта, когато я видя и когато не ми достига.

— Вие сте твърде жесток към себе си.

— Аз съм копеле: ние постъпваме по този начин — рече той с горчива усмивка — и точно ти от всички хора разбираш какво бреме е да доказваш, че си достатъчно добър, за да можеш да съществуваш, че заслужаваш цялата тази мъка, която майка ти е причинила на всички. В речника на нашите души копелето е равнозначно на чудовището. И точно затова ти винаги така добре проумяваш всичко.

Той потри ръце, за да ги стопли.

— Желаеш ли да чуеш още една самосъстрадателна история от рода като дете аз бях едно тъжно, тъжно копеле ?