Рейчел Хартман - Серафина

— Аз не се чудя. Дойдох да се сбогувам и да ти пожелая приятно пътуване, а не за да размишлявам върху репродуктивните си способности.

— Говориш като дракон — рече унесено той.

Дрямката все повече го завладяваше.

Избърсах очите си.

— Ще ми липсваш толкова много!

Той завъртя главата си към мен.

— Спасих малкото момче. То скочи от врата на Имлан върху моя и тогава паднах в реката. Момчето танцуваше. То танцуваше точно върху корема ми и аз го усетих.

— Той е танцувал отгоре ти. Естествено, че ще го усетиш.

— Не, не в този смисъл. В другия. Не бях в саарантрата си, но бях… щастлив, въпреки че краката ми бяха счупени, а реката леденостудена. Почувствах се щастлив. И тогава при мен се приземи Ескар и аз бях благодарен. А после изгря слънцето и аз се почувствах тъжен заради баща ми. И заради теб.

— Защо заради мен?

— Защото Цензорите най-сетне успяха да ме изиграят и аз щях да бъда подложен на изрязване, а ти щеше да ридаеш.

Аз ридаех дори сега.

— Ще си в безопасност с Ескар.

— Знам. — Той хвана ръката ми и я стисна. — Не мога да понеса мисълта, че ти ще бъдеш сама.

— Няма да съм сама. Има и други от моя вид. Аз ще ги намеря.

— Но кой ще те целува? Кой ще те приспива?

Гласът му беше бавен и сънлив.

— Ти никога не си правил тези неща — отвърнах аз, опитвайки се да го подразня. — Ти ми беше повече баща, отколкото баща ми, но никога не си правил тези неща.

— Някой трябва да ги прави. Някой трябва да те обича. Ще го захапя, ако не е така.

— Тихо. Сега вече говориш глупости.

— Не са глупости. Това е важно! — Той се опита да се поизправи, но не успя. — Някога майка ти ми каза нещо и аз съм длъжен да го кажа и на теб… защото ти трябва… да го разбереш…

Очите му премигнаха и се затвориха. Орма остана безмълвен толкова дълго, че помислих, че е заспал, но точно тогава той се обади с едва доловим глас:

— Любовта не е болест.

Опрях челото си до рамото му и всички думи, които никога не му бях казвала, се надигнаха внезапно в гърлото ми и се струпаха в една ужасна буца там. Той колебливо погали косата ми.

— Не съм напълно сигурен, че тя е била права — измърмори той, — но не мога да им позволя да те отрежат от мен, нито пък нея. Ще поддържам упорито болестта си… ако това е болест… ще я държа близо до мен като… слънцето и…

Той отново заглъхна, но този път окончателно. Седях с ръце, обвити около него, докато Ескар не се върна. Отметнах косата от челото му и го целунах нежно. Ескар гледаше втренчено.

— Погрижи се добре за него, или ще… ще те ухапя! — заканих й се аз.

Тя не изглеждаше притеснена.

Навън небето беше синьо, студено и много нависоко — слънцето беше твърде ярко, за да го погледна, а камо ли да го държа близо до себе си.

— Но аз ще се опитам, вуйчо — прошепнах, — макар и да ме изгори. Ще го държа близо до себе си.

Бързо се отправих към вкъщи през кишавите улици. Трябваше да намеря един принц.

Когато стигнах двореца, пред портите имаше огромно струпване на карети. Градските магистрати, епископът, църковните сановници, председателите на гилдиите, кралската стража — всички висши персони в града, бяха пристигнали едновременно. Вътре в двореца аз бях отнесена към голямата зала от тълпата, която, както се оказа, беше по-многобройна и не можеше удобно да се настани. Наложи се половината от нас да се върнат обратно в каменния двор.

Очевидно съветът беше протекъл бързо. Всеки момент щяхме да чуем официалните резултати.

Някъде по средата на стената се издигаше един балкон, който гледаше както към залата, така и към двора, за да може някой със силен глас да бъде чут и от двете места. На балкона се появи Глизелда и започна да маха на ревящата тълпа. Тя изпълняваше задълженията от името на баба си, макар че всички, които я видяха този ден, облечена в бяло в памет на майка й, със златисторуса коса, която блестеше като корона, осъзнаха, че се намират в присъствието на следващата кралица. При вида й ние се смълчахме.

Тя подаде сгънато писмо на глашатая, един особено гръмогласен момък, чийто ясен глас прокънтя над смълчаната тълпа.

— Генерали на Танамуут, Горед отхвърля вашите претенции за върховна власт над Драконовите земи. Ардмагар Комонот все още е жив — дребнави заплахи няма да ни накарат да ви го предадем, както няма и да приемем тези изфабрикувани обвинения срещу него. Той е доказан наш приятел и съюзник, създател и защитник на мира и законен владетел на Танамуут.