Рейчел Хартман - Серафина

Ако продължите да разпалвате тази война, не хранете неразумни илюзии, че ние сме безпомощни, или че вашият собствен народ ще избере да воюва за вашата кауза, вместо да подкрепи трайното сътрудничество между нашите видове. Този мир е истинска благословия за този свят, който се промени към по-добро — вие не можете да върнете всичко обратно в миналото.

С искрена надежда за разрешаване на настоящия конфликт по пътя на диалога — оставам ваша,

Нейно Височество принцеса Глизелда, първа наследничка на трона на Горед,

От името на Нейно Величество кралица Лавонда Великолепната.

Изръкопляскахме със свити сърца, защото знаехме, че това беше достатъчен претекст, от който генералите се нуждаеха, за да обявят война. Задаваше се нов конфликт, независимо дали го желаехме или не. Видях самодоволни усмивки по някои лица сред тълпата и се разтревожих, че имаше такива, които действително искаха това.

Мина цяла вечност, преди тълпата да се разпръсне — всички искаха да получат възможност да отправят молба към принцесата или Ардмагара, да се закълнат във вярност и да спорят. Дворцовата стража правеше всичко по силите си, за да държи под контрол тълпите, но никъде не видях Кигс. Не беше присъщо за принца да не се намира във вихъра на събитията.

Принцеса Глизелда също беше успяла да изчезне. Подозирах, че Кигс може да е с нея. Имаше две места извън кралското крило на двореца, където някой като мен можеше да ги потърси. Тъкмо бях тръгнала по главното стълбище обаче, когато един глас зад мен рязко ме спря:

— Кажи ми, че не е вярно, Серафина. Кажи ми, че лъжат за теб.

Погледнах назад. Графът на Апсиг прекоси вътрешния двор към мен, а обувките му отекваха по мраморния под. Не го попитах какво има предвид. Найнис и Самсам бях разпространили новините до всяко кътче на кралския двор. Стиснах здраво парапета и се стегнах.

— Не е лъжа — рекох аз. — Аз съм полудракон — като Ларс.

Той нито потрепна, нито се втурна нагоре, за да ме удари, както почти подозирах, че ще направи. Лицето му се отпусна отчаяно. Той се смъкна върху широките каменни стъпала и седна с глава в ръцете си. За миг си помислих дали да не седна до него — толкова тъжен изглеждаше, — само че беше и крайно непредсказуем.

— Какво ще правим сега? — каза най-сетне той, като вдигна ръце и погледна нагоре със зачервени очи. — Те победиха. Не съществува такова място, което да принадлежи само на човеците — няма страна в този конфликт, която да е само наша. Те проникват във всичко, те контролират всичко! Аз се присъединих към „Синовете на свети Огдо“, защото те изглеждаха единствените хора, които желаеха да предприемат действия, единствените, които съзнаваха какво представлява договорът и го наричаха с истинското му име: нашето падение.

Той прокара ръце през косата си, сякаш искаше да я изскубе из корен.

— И кой ме свърза със синовете и ме подтикна да се включа? Онзи дракон, лейди Коронги.

— Но те не се опитват да ни докопат с цената на всичко — тихо казах аз.

— Така ли? Ами какво ще кажеш за този, който е измамил баща ти, или пък за онзи, който е заблудил майка ми и я е накарал да роди копеле?

Поех си рязко въздух, а той ме изгледа гневно.

— Майка ми отгледала Ларс като мой равноправен брат. А един ден на него му изникнаха люспи направо от плътта. Беше само на седем — показа ни всичко, навивайки невинно ръкава си… — Гласът му секна и той се изкашля. — Баща ми я наръга право във врата. Това беше негово право заради наранената му чест. Можеше да убие и Ларс.

Той се втренчи в нищото, сякаш не желаеше да говори повече.

— Не сте му позволили — подсказах аз, — убедили сте го да постъпи другояче.

Той ме изгледа, сякаш му говорех на муутия.

— Да го убеждавам ли? Не. Убих стареца. Бутнах го от кръглата кула. — Той безрадостно се усмихна, виждайки колко съм шокирана. — Ние живеем в най-отдалечения планински регион. Подобни неща се случват постоянно. Приех фамилното име на прабаба ми, за да избягна неудобни въпроси, ако отидех на съд в Блистан. Родословията на планинския народ са сложни — никой от самсамците от крайбрежието не ги следи.

Значи това беше той — не дракон, а отцеубиец, който беше сменил името си.

— А какво се случи с Ларс?

— Казах му, че ще го убия, ако го видя отново, и го пуснах в планината. Нямах представа къде е отишъл, преди да се появи тук като призрак на отмъщението, изпратен да ме преследва.

Джоузеф ме гледаше свирепо и мрачно, изпитвайки омраза към мен за това, че знаех твърде много, въпреки че самият той ми го беше казал. Изкашлях се.