Рейчел Хартман - Серафина

— Не бих казал, че ги опрощавам, а по-скоро разбирам по-добре скритите сложни отношения. Смятах, че зная кои неща, ние драконите, трябва да изучим и кои са ненужни, но сега разбирам, че възгледите ми са закостенели. Аз бях също толкова непоколебим в мислите си, колкото и свадливите, стари генерали, които заграбиха страната ми.

Той се пресегна към ръката ми, вдигна я и се плесна с нея отстрани на врата. Опитах се да се отдръпна, но той ме държеше здраво и каза:

— Нека това да изрази моето преклонение пред твоя начин на преподаване, тъй като се съмнявам, че ти би се съгласила да ме захапеш за тила. Ти си моят учител. Аз ще те слушам и ще се опитам да се науча.

— Аз ще се опитам да бъда достойна за вашата почит — отвърнах аз с майчините думи, които идваха до мен от дълбините на кутията със спомени. Почувствах нуждата да добавя и няколко свои: — И ще се опитам да изразявам съчувствие към усилията ви, дори и когато се проваляте.

— Добре казано — рече той и ме пусна. — Сега върви. Кажи на вуйчо си, че го обичаш. Обичаш го, нали?

— Да — потвърдих аз с неочаквано дрезгав глас.

— Тръгвай. И Серафина — извика той след мен, — съжалявам за майка ти. Вярвам, че наистина изпитвам това.

Той посочи към стомаха си.

— Ето тук, нали? Тук е мястото, където трябва да го усетиш нали?

Поклоних се дълбоко и бързо се отдалечих.

Един стар монах ме заведе до болницата.

— Той разполага с цялото помещение само за себе си. Щом останалите болни научиха, че идва дракон, те чудотворно се излекуваха! Куците проходиха, а слепите решиха, че наистина нямат нужда да виждат. Той е като панацея.

Благодарих на мъжа и влязох тихо, в случай че вуйчо ми спеше. В далечния край на отделението, до единствения прозорец, той лежеше подпрян на възглавниците и говореше с Ескар. Приближих се и осъзнах, че не можеше да се каже, че те разговарят. Всеки от тях беше вдигнал ръка към другия, като допираха само върховете на пръстите си — те се редуваха да ги прокарват по дланта на другия.

Прокашлях се. Ескар се изправи гордо и с каменно изражение на лицето.

— Съжалявам! — казах аз, без да съм сигурна защо се извинявах.

Не можеше да се каже, че ги бях хванала да вършат нещо неприлично.

Като изключим, че може би бях, но от драконова гледна точка. Стиснах здраво уста, за да не се изкикотя. Ескар не изглеждаше склонна да прости подобно поведение.

Обърнах се към нея:

— Бих желала да поговоря с вуйчо си, преди да го отведете. Благодаря ви, че му помогнахте.

Тя се дръпна настрана, но не показа, че е склонна да излезе, преди Орма да каже:

— Ескар, тръгвай. Ела по-късно.

Тя кимна отсечено, придърпа плаща около тялото си и излезе.

Изгледах го подозрително.

— Вие двамата какво…

— Стимулирахме нервните реакции на кората на мозъка — рече вуйчо ми, като се усмихна тайнствено.

Очевидно монасите му бяха дали някакво лекарство за болката. Тялото му изглеждаше някак отпуснато по средата и съвсем омекнало в областта на ребрата. Дясната му ръка беше превързана и поставена в шина, челюстта му беше изцапана с бяло — при тези, които имат сребърна кръв, така изглежда ожуленото. Не виждах къде беше обгорен. Главата му беше отпусната върху възглавниците.

— Тя е доста величествена в същинската си форма. Бях забравил това. Минаха толкова години. Знаеш ли, че е набор на Лин? Навремето идваше в гнездото на майка ми, за да кормим турове.

— Можем ли да й имаме доверие? — попитах аз, като съжалявах, че трябва да повдигна въпроса, когато той изглеждаше толкова незаинтересован. — Тя е отговорна за Зейд и Басинд. Сигурен ли си…

— Не и за Басинд.

Намръщих се, но не продължих да споря. Опитах се да подобря собственото си настроение, като го подразних:

— Е, успя да се измъкнеш, ах, ти неискрен, стар отстъпник.

Веждите ми се сключиха и аз се зачудих дали не бях попрекалила с шегата. Оказа се, че нещо друго го тревожеше:

— Не зная кога ще те видя отново.

Потупах го по рамото и се опитах да се усмихна.

— Поне ще ме разпознаеш, когато това стане.

— Може да мине много време, Серафина. Дотогава ти може да си на средна възраст, омъжена и да имаш шест деца.

Наистина не беше с всичкия си, щом говореше подобни глупости.

— Може да съм на средна възраст, но никой няма да се ожени за мен и е сигурно, че не мога да имам деца. Също като мулетата. Мелезите са краят на веригата.

Той се беше втренчил блажено в нищото.

— Чудя се, дали това наистина е вярно.