Серхио Хартман - Кръгът се затваря

— Добър ден, помните ли ме?

Човекът, който бе прекъснал марша на полковник Хорхе Ирибаррен беше нисък, мургав и с къдрава коса; носеше авиаторска шапка, брезентови панталони и кожени ботуши.

— Не, не си спомням за вас — отвърна Ирибаррен. — Трябва ли?

— Мисля, че да — каза срещнатият, след това бръкна във вътрешния джоб на куртката си, извади пурета и я запали със същата ръка — чрез някакво магично движение или нещо такова, което поне изглеждаше като магическо в очите на Ирибаррен. — Преди известно време вие ме убихте.

Полковник Ирибаррен се замисли няколко секунди. Здрачът отстъпваше място на нощта. Преди да отговори, той погледна към ясното небе и към луната, която надникваше между сградите по булеварда:

— А-а, да, макар да не ви помня лично. — Убих много като вас, но те нямат навика да предявяват някакъв иск. Сигурен ли сте, че бях аз?

— За смъртта ми ли става дума или за факта, че бяхте неин оператор?

— И за двете неща — каза Ирибаррен без да се разтревожи. През живота си се бе оказвал и в по-проблематични ситуации, така че при срещата с някой си, склонен към измислици, не би могло да стане по-лошо.

— Може би ще си спомните, ако ви кажа името си.

— Не вярвам — побърза да произнесе Ирибаррен.

— Както и да е. Докато бях жив ме наричаха командир Сампедро.

Ирибаррен пристъпи настрани с икономичното намерение да заобиколи препятствието и да продължи безпрепятствено пътя си. Смяташе, че независимо от смелостта на непознатия в дадената ситуация, се беше държал коректно, без да показва типичните за него враждебност и цинизъм. Но когато командир Сампедро повтори движението му и отново му препречи пътя, той счете, че търпението му е свършило.

— Извинете. Жив или мъртъв, вие ми пречите на придвижването. Семейството ми ме чака. Казах, че не ви познавам и не ми е известно да съм ви убил или да съм дал заповед да го направят. Нямам нищо общо със смъртта ви и най-възпитано ви моля да се махнете от пътя ми.

„Да се махнете от пътя ми“ прозвуча на октава по-високо от останалата част от фразата. В същото време, сякаш подчинявайки се на даден сигнал или на някаква програма, фенерите в парка на Националното Помирение се запалиха в унисон. Изглеждаше, че сякаш някаква светкавица бе предизвикала тяхното лумване.

Ирибаррен потрепери, докато Сампедро се усмихна. Зад гърба на командира се виждаше строена тълпа от мъже и жени със сериозно намръщени лица. Между тях се намираха старци и деца.

— Избирайте, полковник. Ако мислите, че съм сбъркал и не вие сте ме убили, имате добра възможност да поправите грешката си. Сигурен съм, че сте убили много от тези зад мен, но ако посочите поне един като пример, ще бъде достатъчно. Как ви се струва?

Бледата лунна светлина, която покри лицето на Ирибаррен, показа, че този път той се засегна от пируета на Сампедро. Изглежда, че множеството се бе мобилизирало, за да му предяви някакъв иск за поведението му в миналото. Живи или мъртви, те се намираха тук. Реални или не, те присъстваха. При все това той реши, че намесата му не е била очевидна, тъй като е била аргументирана от подчинението на заповедите на висшестоящите му. Но верен на своя стил проведе контра-атака:

— Спомням си за няколко от тях. За някой си Бернал, за Роса Наранхо, за Бернардо Селински, за момче с прякор Шрапнела и за Марсело Кардосо. Намират ли се всред онези там? — обхвана той множеството с жест на ръката си. — Достатъчни ли са като примери?

— Тук са — каза Сампедро много сериозно. — А дали са достатъчни… ще видим.

От тълпата се отделиха четири фигури, които решително пристъпиха напред и по две от всяка страна се настаниха до Сампедро. Жената носеше в ръцете си дете. Селински бе грохнал старец, Шрапнела и Бернал почти бяха навлезли в зряла възраст.

— Вие ли сте, които ви назовах? — каза Ирибаррен. — Не мога да си спомня за вас, гледайки лицата ви.

— Мозъкът има избирателна способност — рече Сампедро, размишлявайки на глас. — По-добре е да се забравят някои действия и в тази насока няма нищо по-добро от това, да се забравят лицата на хората, които си убил. Не е ли така?

След като се видя обграден от лица, за които бе сигурно, че са умрели, Ирибаррен не почувства нещо по-специално, освен факта, че го обвиняваха в тяхната смърт. Не виждаше в него нищо специално и знаеше защо е така.

— И сега какво? — Искате да си отмъстите ли? Това ли е?

Петимата се спогледаха помежду си, видимо разстроени. Накрая жената, която се казваше Роса, започна да говори: