Серхио Хартман - Кръгът се затваря

— Не, полковник — рече Сампедро. — Партията продължава да се играе и имаме добри перспективи да усилим позицията.

Без да издаде вълнението си, Ирибаррен се хвърли към първата редица от мъртви, макар че не бе достатъчно бърз, за да ги изненада напълно. Мъртъвците се отдръпнаха, полковникът се препъна и неумело падна между храстите. Наоколо се разнесе хихикане.

— Не се опитвай да демонстрираш, че сме призраци — каза Селински. — Въпросът не се състои в това, Ирибаррен.

Полковникът се надигна с чувство на достойнство и без да поглежда зад себе си се отправи директно към собствения си дом. Беше сигурен, че зад гърба му бяха останали само разнищените парцали на странната дивотия и не желаеше да доставя удоволствие на долнокачествените мъртви от бълнуването.

С приближаването му към домашното огнище, епизодът губеше очертанията си. Знаеше, че в ежедневието, предметите, които винаги стояха на обичайните си места, можеха да бъдат изметени от остатъците на дадена халюцинация. А ако случилото се не бе халюцинация? Макар че тя беше единственото възможно обяснение. Спокойствието да знае, какво го очаква по-нататък сякаш го покриваше мека наметка. С учудваща прецизност си спомняше всеки детайл от истинския инвентар на дома си, което му вдъхваше кураж и особен вид психична мощ. Градината, кучето, скарата, която използваше за пържоли, портокаловото дърво и касата за оръжие. Всички тези предмети го връщаха към реалността. Затова беше сигурен, че случилото се с него е било или някакъв кошмар, или нежелателен ефект от някакъв инцидент, за който не можеше да намери отговор. Помисли си да Лусия, която може би раздразнена от закъснението му отново претопляше яденето, за Мартита, която сигурно вече кокореше очи, за да се съпротивлява на съня и за Гонсало, който бе неспокоен, но винаги дисциплиниран и послушен на заповедите на родителите си. Той никога не излизаше с приятели, без да го поздрави и да размени някоя дума с него. „Добре въоръжените неща са направени, за да имат трайност“ — каза той на себе си.

Когато собствената му къща попадна в полезрението му, изпита тръпка, която го прониза отгоре до долу. Светлините й не бяха запалени, сякаш в нея не се намираха обитатели. Не беше честно; между предишният живот и вечният по-висш, който щеше да последва настоящият, нямаше нещо друго, освен предвидими и елементарни събития, така че той се напъна нещата да изглеждат такива, каквито са в действителност. Премигна и светлините се запалиха, както се бяха запалили и в парка, с едно единствено лумване. Нима съществуваше някакво осъществяващо нещата некомпетентно лице, което се движеше между сенките на плачещите върби и всеки момент се разсейваше, забравяше да постави на сцената подходящите елементи? Ирибаррен внезапно се възстанови и с решителна стъпка пропътува последните метри. Лаят на Бисмарк, кучето далматинец, което го бе помирисало от разстояние, затвори кръга на невидимите белези. Когато отвори решетките на външната врата, той му позволи да скочи върху него като четирикрак акробат и след това го отхвърли с ръка. После с невъзмутима сигурност постави ключа в бравата на дървената входна врата и без да може да се сдържи извика:

— Лусия, вкъщи съм!

Отвърна му известна тишина. Не беше абсолютна и брутална, а по-скоро странна, съставена от малки парченца шум. Шумове, които сякаш се надипляха, шумове от играчки, които се търкаляха по пясъчна купчина, шумове, които пресичаха залата като непохватна ръка, странни и тъпи шумове. Като тези, които правят актьорите, когато се обличат между декорите на сцена, в антрактите между действията. А те се повтаряха. Полковникът почувства шепота на отвлечени и неясни мисли и имената, които засядаха на възел в гърлото му. Лусия. Мартита. Гонсало. Искаше да ги произнесе и не можа.

— Тук съм — изрече сприхав глас и жената бе изплюта от полутъмата на кухнята. Докато идваше, тя бършеше ръце и сумтейки, едва влачеше краката си. Беше Роса Наранхо.

— Какво правиш в къщата ми? — попита Ирибаррен, по-скоро почти попита, защото думите като че ли изсъхваха и не стигаха до устните му. Но жената знаеше как да мърмори.

— Какво правиш в къщата ми? — повтори тя. — Готвя храна за господина, който се връща в къщи, когато му скимне.

— Къде е Лусия?

— Коя е тази Лусия?

— Къде са децата?

— Тук съм — каза момичето, което Роса водеше за ръка в парка. Ирибаррен го разгледа за първи път; то беше мургаво и с пъргави очички, но по нищо не приличаше на Мартита. И то нямаше спиране: — Марсело не иска да ми дава играчките си.