Серхио Хартман - Кръгът се затваря

— Нима вярвате, че няма да го направим? Бихме ви разкъсали на парчета, без всякаква погнуса, но не можем да го направим. Мъртвите не са в състояние да убиват.

— Разбирам — рече Ирибаррен. — Мъртвите не могат да убиват — остана безизразно лицето му, което служеше като бариера на смътните чувства, които започваха да го гризат отвътре.

— Не се ли страхувате? — каза Бернал, който вече приличаше на спокоен и искрен мъж, а не на момче, но не и обзет от халюцинацията, че някой не може да ликвидира една хлебарка.

— Страх от кошмар ли? — направи гримаса Ирибаррен, която би трябвало да наподоби усмивка, но не се получи.

— Това е, тогава — произнесе Сампедро. — Мислите, че сънувате.

Командирът прехапа горната си устна и остана така в продължение на няколко секунди. Ирибаррен отгатна, че на неговия противник не му харесваше направлението на действието, подбрано от фактите. Беше сигурен, че такава възможност е премислена чрез предварителен анализ, но не разполагаше с необходимите ресурси, които да убедят него, полковник Хорхе Ирибаррен, че не сънува и че това, което се случваше не е само прост кошмар — от тези, които се разсейват при събуждане.

— Или сънувам, или халюцинирам — настоя Ирибаррен. — Един кошмар може да съдържа всичко, дори и тази дивотия. А той започна, когато пресякохте пътя ми, макар че не си спомням какво се случи преди това. Видението ми е наситено с лица от някаква точка от миналото и след това сякаш следва пропаст. Но съм сигурен в едно: вие сте творение на разсъдъка ми, в действителност не съществувате.

— В ранения или в болния ти мозък? — стараеше се Сампедро да възстанови инициативата, нанасяйки гневен удар, но Ирибаррен знаеше, че не може да пробие бронята му — чувстваше се твърд, много твърд. Призракът на един умрял не би могъл да се справи с него.

— Изобщо в съзнанието ми — погледна полковникът петимата, които бяха застанали ветрилообразно, без да показват страх, нито милост. И това продължи достатъчно, за да бъде убедително. Но той никога не се бе разстройвал от чуждата дързост.

— Какво искаше да каже? — пристъпи напред Селински и протегна ръка. Ръцете му бяха огромни, изглеждаше, че само с едната от тях би могъл да удуши Ирибаррен. — Мислите ли, че бихте могли да разрешите всичко това, позовавайки се на лудост?

— Не вярвам в призраци — отвърна полковникът. — Не вярвам и във вината си, нито в измислиците, нито в болката. Единственото, в което вярвам, е смъртта.

— Убеден ли сте, че сънувате, поради тези доводи? — рече Сампедро. — Бедният тип!

Ирибаррен не остана разстроен, а само повдигна рамене и каза:

— Няма друго обяснение. За да се събудя, ще бъде достатъчно да направя малко усилие. И друг път съм го правил.

Полковникът затвори очи и стисна клепачи, по челото му се изписаха бръчки, които образуваха нещо като пентаграма, а две или три от тях, заедно с белега му от рана, като че ли образуваха някакво благозвучие. Но когато ги отвори, сцената около него не се бе променила. И той за първи път се почувства леко разстроен.

— Дали са наситени или не, призрачните видения са трайни — отбеляза Сампедро. — Какво ви остава? Остава ли ви нещо? До пропастта, искам да кажа, до черната нощ. Не сънувате, не сте луд, не халюцинирате. Какво ви остава?

— Извинете, но не разбирам за какво приказвате. Може би съм потънал в транс, провокиран от наркотик. Възможно е. Някой ми го е пробутал в храната, за да ме подложи на придобиването на такъв опит. Но ефектът му не може да бъде вечен. Ще изляза от него, сигурен съм, че ще изляза.

Командир Сампедро изсумтя.

— По-силно е, отколкото си го мислите. Не, полковник Ирибаррен, това, което подготвяме за вас не представлява кошмар, а е нещо подобно на затвор, в който ще останете завинаги. Няма да сте в състояние да се измъкнете, ние ще се погрижим да бъде така.

— Ще се измъкна — каза Ирибаррен с възможно най-голямо спокойствие. — Не бъдете толкова упорит. Ще се събудя — направи той пауза и извади една пурета. Той не знаеше да прави магически фокуси, затова я запали с клечка кибрит. След като изхвърли гъст облак дим, посочи към Сампедро със същата ръка, с която държеше пуретата, но тя вече леко трепереше.

— Ще ви кажа какво ще направя, за да свърша с тази илюзия. Вие сте мъртви и то добре мъртви, а аз и другарите ми по оръжие ви потвърждаваме, че стана точно така. Поради това ще се нахвърля върху вас и ще премина през телата ви, а щом се окажа от другата ви страна, вие ще изчезнете като дима на тази пурета.