Рейчел Хартман - Серафина

— Или можеше да спрете и двамата, а после да се качите горе и да вдигнете тост за новата година заедно с лейди Коронги — казах аз, като се опитах да го успокоя. — Вие можеше да сте мъртъв при този сценарий.

Той вдигна отчаяно ръце.

— Цял живот се боря да слагам разума преди чувствата, да не съм прибързан и безотговорен като майка ми!

— А, да, вярно, вашата майка и нейните ужасни злодеяния срещу семейството й! — извиках аз, като сега вече му се ядосах. — Ако видя майка ви в Рая, знаете ли какво ще направя? Ще я целуна право в устата! След това ще я завлека до най-долното стъпало на Райската стълба, ще ви посоча къде сте и ще извикам: „Виж какво си направила, сатана!“

Той изглеждаше възмутен или поне изненадан във всеки случай. Аз не можах да се възпра.

— Какво ли си е мислила света Клер, избирайки ме за неин недостоен инструмент? Тя трябва да е знаела, че аз не мога да ви кажа истината.

— Фина, недей — рече Кигс и аз първоначално си помислих, че той ми се кара, защото злословех срещу света Клер.

Лусиън вдигна ръка, остави я да виси във въздуха за миг, след което я сложи върху моята. Тя беше топла и накара дъха ми да секне.

— Света Клер не е направила грешен избор — тихо прошепна той. — Винаги съм виждал истината в теб, колкото и много да си я извъртала, дори когато си ме лъгала право в очите. Аз надзърнах в дълбините на сърцето ти — ясно като слънчеви лъчи — и това беше нещо удивително. — Той улови ръката ми с двете си ръце. — Лъжите ти не ме накараха да спра да те обичам — истината за теб — също.

Инстинктивно погледнах надолу — той държеше лявата ми ръка. Кигс забеляза смущението ми и с деликатно и пъргаво движение запретна назад ръкава ми — всичките ми четири ръкава — и оголи ръката ми, излагайки я на ледения въздух, залеза и изгряващите звезди. Той прокара палец по сребърната линия от люспи, веждите му се присвиха загрижено, когато стигна до струпея, и след това със закачлив поглед към мен наведе главата си и целуна люспестата ми китка.

Не можех да си поема дъх — бях като омагьосана. Обикновено не усещах много през люспите си, но тази целувка усетих чак до петите си.

Той смъкна ръкавите ми с такава почит, сякаш драпираше олтара на някой светец. Ръцете му все още държаха моята и я топлеха.

— Мислех си за теб, преди да се качиш. Разсъждавах и се молех, но не достигнах до никакво заключение. Бях склонен да оставя любовта неизказана. Нека прекратим тази война, нека Глизелда се утвърди на престола. Ще дойде денят, моля се на небесата, когато ще мога да й кажа всичко това, без да хвърля цялото кралство в хаос. Може би тя ще ме освободи от обета ми, но може и да не го направи. И в единия, и в другия случай може да се наложи да се оженя за нея, защото тя трябва да се омъжи, а аз оставам най-добрата й партия. Ще можеш ли да понесеш това?

— Не знам отвърнах аз. — Но ти си прав: тя има нужда от теб.

— Тя има нужда и от двама ни — рече той, — има нужда да не се разсейваме толкова много един от друг, защото можем да не успеем да изиграем ролите си в тази война.

Кимнах.

— Първо кризата, после любовта. Този ден ще дойде, Кигс. Вярвам в това.

Веждите му се присвиха с тъга.

— Не ми е приятно да крия това от нея. Малките лъжи не са по-безобидни от големите, обаче ако можем да сведем всичко до минимум, докато…

— Всичко ли? — попитах аз. — Порфирийската философия? Забавните истории за незаконородените?

Той се усмихна.

О, аз можех да изкарам дълго с тези усмивки. Бих ги посаждала и жънала като жито.

— Знаеш какво имам предвид — каза ми той.

— Искаш да кажеш, че няма да целунеш китката ми отново — рекох аз, — но това няма значение, защото аз ще те целуна.

Което и направих.

Ако можех да запазя един-единствен миг за всички времена, то щях да избера именно този.

Превърнах се в самия въздух — бях изпълнена със звезди. Аз бях реещите се пространства между шпиловете на катедралата, тържественото дихание на комините, прошепната молитва, носеща се по зимния вятър. Аз бях мълчание и музика, един ясен, съвършен акорд, който се възнася към Рая. В този миг вярвах, че мога да се понеса тялом в небето, ако не ме спираше ръката му, пусната като котва в косата ми, и кръглата му, мека, съвършена уста.

Няма друг рай, освен този! — помислих си аз и разбрах, че това е толкова вярно, че дори света Клер не би го оспорила.

Тогава всичко свърши и той държеше ръцете ми в своите, когато ми каза:

— В някоя балада или порфирийска любовна история ние щяхме да избягаме заедно.