Рейчел Хартман - Серафина

— Ескар, моля те да разбереш: това плаши хората. Все още съществува дълбоко вкоренено недоверие. „Синовете на свети Огдо“ се възползват от това, експлоатират страховете на хората…

— Четиридесет години — прекъсна го Ескар. — В примирие сме от четиридесет години. Ти дори не си бил роден, когато Договорът на Комонот е бил сключен. Собствената ти майка…

— Нека почива в Райското огнище — смотолевих аз, все едно работата ми беше да поправям навсякъде драконовото невежество. Принцът ми хвърли признателен поглед.

— … не е била нищо повече от зародиш в утробата на кралицата — продължи спокойно Ескар, все едно не бях казала нищо.

— Единствено по-възрастните от вашия вид си спомнят войната, но не те са тези, които се присъединяват към „Синовете на свети Огдо“ или се бунтуват по улиците. Как е възможно да има дълбоко вкоренено недоверие у хора, които не са преминали през огъня на войната? Моят баща беше убит от вашите рицари и тяхната коварна дракомахия. Всички саарантраи помнят онези дни — всеки от нас е изгубил някой от семейството си. Но ние загърбихме всичко това, направихме необходимото, за да има мир. Не търсим отмъщение. Предават ли вашите хора чувствата си по кръвен път, от майка към рожбата й, както драконите си препредават спомени? Унаследявате ли страховете си? Не мога да проумея как това се запазва от населението… или защо не го унищожите — завърши Ескар.

— Предпочитаме да не изтребваме собствените си хора. Наречете го едно от нашите нелогични решения — отговори принц Лусиън, като се усмихваше мрачно. — Може би ние не можем да загърбим чувствата си като вас, може би след няколко поколения страховете ни ще се уталожат. И все пак не аз съм този, който осъжда цял един вид заради действията на малцина.

Ескар остана непреклонна.

— Ардмагар Комонот ще получи доклада ми. Все още не е ясно дали той ще отмени предстоящата си визита.

Принц Лусиън използва усмивката си, за да покаже, че се е предал.

— Ще ми бъдат спестени много затруднения, ако той си остане вкъщи. Колко любезно от ваша страна да помислите за благоденствието ми.

Ескар килна глава като някоя птица, след което се отърси от недоумението си. Тя даде команда на своята свита да прибере Басинд, който се беше замъкнал до края на моста и се отъркваше в парапета като котка.

Тъпата болка зад очите ми се беше превърнала в настойчиво блъскане, сякаш някой чукаше, за да му бъде отворено. Това не беше добре — главоболията ми никога не бяха просто мигрена. Не исках да си тръгна, без да разбера какво беше дало малкото момиченце на Орма, но Ескар го беше дръпнала настрана и те тихо обсъждаха нещо.

— Той сигурно е отличен учител — рече принц Лусиън, а гласът му бе толкова силен и дойде толкова отблизо, че се сепнах.

Аз се поклоних леко, без да кажа нищо. Не можех да коментирам Орма надълго и нашироко с когото и да е, камо ли с капитана на кралската стража.

— Трябва да е такъв — заяви той. — Ние бяхме изумени, когато Виридий избра жена за свой помощник. Не че жена не може да върши тази работа, но кралският композитор е старомоден. Трябва да си била наистина удивителна, за да привлечеш вниманието му.

Този път се поклоних още по-учтиво, но той продължи да говори:

— Солото ти беше наистина трогателно. Сигурен съм, че всички ти го повтарят, но нямаше човек в катедралата, който да не пророни поне една сълза.

Естествено. Изглежда, че никога вече нямаше да бъда удобно анонимна. Така ми се полагаше, задето пренебрегнах татковия съвет.

— Благодаря ви — отвърнах аз. — Извинете ме, Ваше височество. Трябва да говоря с учителя си относно моите… ъъъ… музикални трели…

Аз му обърнах гръб. Това беше най-висшата степен на неучтивост. Той остана зад мен за момент, след което си тръгна. Хвърлих поглед назад. Последните лъчи на залязващото слънце осветяваха траурните му дрехи почти в златисто. Принцът нареди да му доведат кон, скочи грациозно на гърба на животното и даде команда на отряда отново да се строи.

Заради неизбежното му презрение, позволих угризенията на съвестта ми да ме обземат за малко, но след това изтласках това усещане от главата си и се запътих към Орма и Ескар.

Когато стигнах до тях, моят учител ме посочи с ръка, без да ме докосва.

— Представям Серафина — каза той.

Заместник-посланик Ескар сведе поглед и сякаш започна да проверява списък с човешки характеристики. Две ръце: да. Два крака: непотвърдено поради дълъг кафтан. Две очи, кафяви като на вол: да. Коса с цвят на черен чай, на плитка, леко разплетена: да. Гърди: очевидно не. Висока, но в рамките на нормалното. Руменина по бузите, породена от ярост или смущение: да.