Рейчел Хартман - Серафина

Отново погледнах към Орма, който сега се взираше в земята, все едно бе изпуснал нещо. Предположих, че е изгубил монетата, но не беше така.

— Къде отиде тя? — попита той.

Момиченцето беше изчезнало.

— А какво ти подаде? — контрирах на свой ред аз.

Той не отговори и внимателно пъхна предмета отпред, във вълнения си траурен жакет, а под него за миг се подаде копринената му риза.

— Хубаво — казах аз. — Не ми казвай.

Орма изглеждаше озадачен.

— Нямам никакво намерение да го правя.

Бавно си поех въздух, за да се опитам да не му се ядосам. В същия този момент на моста до катедралата настъпи суматоха. Погледнах към мястото, откъдето идваха виковете, и стомахът ми се обърна: шестима разбойника с черни пера на шапките от сектата „Синовете на свети Огдо“ бяха наобиколили в полукръг някакъв беден човек от едната страна на моста. Хора от всички посоки прииждаха към глъчката.

— Хайде да се върнем обратно вътре, докато утихне кавгата — казах аз и хванах Орма за ръкава, но вече бе късно. Той беше забелязал случващото се и бързо се спускаше надолу по стълбите в посока на тълпата.

Фигурата, притисната до парапета на моста, бе на дракон. Успях да различа отблясъка от сребърния му звънец дори от стъпалата на катедралата. Орма си проправяше път през насъбралото се множество с рамо. Опитах да се движа близо до него, но някой ме бутна, а аз се спънах и паднах в празното място пред тълпата, където „Синовете на свети Огдо“ размахваха заплашително палките си към свития от страх саарантра. Те рецитираха „Проклинането на свети Огдо към Звяра“:

— Проклети да са очите ти, червей! Проклети да са ръцете ти, сърцето ти и плодът ти за вечни времена! Светиите те проклинат, Окото на Рая те проклина, нека всяка твоя лукава мисъл се обърне срещу теб като проклятие!

Сега, когато видях лицето на дракона, го съжалих. Той беше неопитен новолюспест, измършавял, с лошо поддържана външност, странни ъгловати черти и замъглени очи. Посивяла, подпухнала цицина се беше издула върху изпитата му скула.

Зад гърба ми тълпата виеше като вълк готов да оглозга всички кървави кости, които синовете му подхвърляха. Двама от сектантите бяха извадили ножове, а трети издърпа от кожения си жакет верига. Той я теглеше заплашително зад себе си като опашка, а тя дрънчеше върху павираните камъни на моста.

Орма се премести, за да застане в полезрението на саарантрата и му посочи обеците си, за да напомни на своя събрат какво да направи. Новолюспестият не помръдна. Орма докосна една от своите обеци и я активира.

Драконовите обеци са удивителни изобретения, способни да виждат, чуват и комуникират от разстояние. Един саарантра може да ги използва, за да помоли за помощ или за да бъде следен от своите началници. Веднъж Орма беше разглобил обеците си, за да ми ги покаже — те бяха машини, но повечето хора вярваха, че представляват нещо много по-сатанинско.

— Червей, ти ли отхапа главата на принц Руфъс? — извика един от синовете, който беше мускулест лодкар. Той сграбчи крехката ръка на новолюспестия, все едно възнамеряваше да я счупи.

Саарантрата се сгърчи, а синовете отстъпиха назад, сякаш очакваха всеки момент от кожата му внезапно да израснат крила, рога и опашка.

— Договорът ни забранява да отхапваме човешки глави — каза новолюспестият със скърцащ глас като на ръждясала панта, — но няма да се преструвам, че съм забравил вкуса им.

Синовете щяха да бъдат щастливи да го пребият под всякакъв претекст, но този, който той им даде, беше толкова ужасяващ, че те останаха вцепенени за момент.

След това с дивашки рев тълпата се събуди. Синовете атакуваха новолюспестия и го изблъскаха в парапета. Аз успях да зърна дълбока рана на челото му и струя сребриста кръв, която се стичаше надолу от едната страна на лицето му, преди наобиколилото ме множество да го скрие от погледа ми.

Проправих си път и се опитах да догоня щръкналата като храст тъмна коса и заострения нос на Орма. За тълпата щеше да е достатъчно да зърне сребристата му кръв от сцепена устна, за да се обърне срещу него. Извиках името му, изкрещях го, но сред суматохата той не можеше да ме чуе.

Откъм катедралата се надигнаха крясъци — галопиращи копита отекнаха оттатък площада. Стражата най-сетне пристигаше под звуците на ручащи гайди. „Синовете на свети Огдо“ хвърлиха шапките си във въздуха и изчезнаха сред тълпата. Двама прескочиха парапета на моста, но аз чух само едно цопване в реката.