Рейчел Хартман - Серафина

— Майсторка на музиката! Това беше повече от прелестно!

Аз кимнах изморено в знак на благодарност и се измъкнах от хватката му.

— Един възрастен мъж иска да те види — продължи Гънтард. — Появи се по време на твоето соло, но ние го накарахме да изчака.

Той посочи нагоре към един параклис в абсидата, където възрастен мъж се шляеше. Тъмният му тен подсказваше, че идва от далечна Порфирия. Посивяващата му коса бе грижливо сплетена, на лицето му грееше усмивка.

— Кой е той? — попитах аз.

Гънтард презрително отметна подстриганата си на купа коса.

Устните му се свиха в онази подигравателна усмивка, едновременно осъдителна и завистлива, с която горедите говорят за упадъчни чужденци.

Никога не бих си и помислила да включа в програмата пайгири: ние, горедите, не танцуваме на погребения. Все пак нямаше да позволя подигравката на Гънтард да му се размине.

— Пайгири е древна и уважавана форма на танц в Порфирия.

Гънтард изсумтя.

— Пайгири буквално се превежда като кючек! — Той хвърли нервен поглед към Светците, разположени в своите ниши, забеляза, че няколко от тях са намръщени и целуна набожно кокалчетата на пръстите си. — Както и да е. Трупата му е в градината на катедралата и се опитва да напие монасите.

Заболя ме главата. Подадох флейтата на Гънтард.

— Върни я на собственика й. И отпрати тази трупа танцьори… учтиво, ако обичаш.

— Връщаш ли се? — попита Гънтард. — Някои от нас ще ходят във „Веселата маймуна“.

Той постави ръката си върху моята.

Аз замръзнах на място, като се борех с импулса да го блъсна и да избягам. Поех си дълбоко въздух, за да се успокоя.

— Благодаря ти за поканата, но не мога — отвърнах и се отскубнах от ръката му, като се надявах, че това няма да го обиди.

Изражението му подсказваше, че е леко оскърбен.

Вината не беше негова — той предполагаше, че аз съм нормален човек, чиято ръка може безнаказано да бъде докосвана. Имах голямо желание да изградя приятелства в работата си, но всеки път след това, както нощта е последвана от деня, се сещах: никога не трябва да преставам да бъда бдителна.

Обърнах се към седалките, отредени за хора, за да си взема плаща, а Гънтард си тръгна, за да изпълни поръченията ми. Зад мен възрастният мъж извика:

— Милейди, почакайте! Абдо изминал целия този път, само за да срещне с вас!

Задържах погледа си право напред, докато се спусках надолу по стълбите извън полезрението му.

Монасите бяха изпели докрай „Отпътуването“ и я бяха започнали наново, но нефът бе все още полупрепълнен — изглежда никой не искаше да си ходи. Принц Руфъс беше популярен сред хората. Почти не го познавах, но когато Виридий ме бе представил, той говори любезно с мен, а очите му пламтяха като искри. Искрата на угасналия му живот беше запалила половината град, като трагедията се обсъждаше от разхождащите се по улиците граждани, които говореха шепнешком и клатеха невярващо глави.

Руфъс беше убит по време на лов, а кралската стража не успя да открие следи от извършителя. За някои липсващата глава подсказваше, че това бе дело на драконите. Предполагах, че саарантраите, които посетиха погребението, бяха достатъчно наясно с всичко това. Оставаха едва десет дни до пристигането на Ардмагара и четиринадесет до годишнината от договора. Ако някой дракон наистина беше убил принц Руфъс, то моментът бе изключително неподходящ. И без това гражданите ни се отнасяха с недоверие към драконовия вид.

Тръгнах към южното крило на катедралата, но вратата там беше блокирана от строеж. Пръснати дървени и метални тръби заемаха половината пространство на пода. Продължих надолу по нефа към голямата врата, като бях нащрек баща ми да не се появи изненадващо иззад някоя колона.

— Благодаря ти! — проплака една възрастна придворна дама, когато минах покрай нея. Тя сложи ръце до сърцето си. — Никога не съм била толкова трогната.

Направих лек реверанс, докато я подминавах, но възторгът й привлече други придворни, които стояха наблизо.

— Съвършено! — дочух аз, а също и: — Величествено!

Кимнах любезно и се опитах да се усмихна, докато се отдръпвах от ръцете, които се опитваха да ме уловят. Измъкнах се през тълпата, усещах, че усмивката ми е неестествена и фалшива като на саарантра.

Вдигнах качулката на плаща си, докато преминавах покрай насъбрали се граждани, облечени в груби бели туники.

— Погребал съм повече хора, отколкото мога да преброя… дано всички да са седнали около Райската маса — рече развълнувано един едър член на гилдия с бяла филцова шапка, нахлузена върху главата му, — ала никога до ден-днешен не бях виждал Райската стълба.