Рейчел Хартман - Серафина

— Не съм чувал някой да свири така. Не беше съвсем подобаващо за жена, не мислите ли?

— Може би е чужденка — изсмяха се те.

Обгърнах плътно с ръце тялото си, ускорих крачка към голямата врата и целунах кокалчетата на пръстите си в посока към Рая, защото така прави всеки, когато излиза от катедралата, дори и този някой да бях… аз.

Излязох навън сред бледата следобедна светлина, изпълних дробовете си с чист студен въздух и усетих как напрежението се разсея. Зимното небе беше ослепително синьо, а напускащите погребението се разпръсваха като листа от силен вятър.

Едва тогава забелязах дракона, който ме чакаше на стълбите на катедралата с най-доброто си копие на истинска човешка усмивка. Никой в целия свят нямаше да сметне неестественото изражение върху лицето на Орма за трогателно, освен мен.

Орма в качеството си на учен беше освободен от задължението да носи звънец и поради тази причина малцина въобще осъзнаваха, че е дракон. Несъмнено той имаше своите чудатости: никога не се смееше, не разбираше много от мода, обноски и изкуство, харесваше трудни математически задачи и платове, които не причиняват сърбеж. Друг саарантра щеше да го разпознае само по миризмата, но малцина от хората разполагаха с достатъчно силно обоняние, за да разпознаят един саар, или пък имаха познанието да разберат какво всъщност са надушили. За останалите в Горед той беше просто човек: висок, слаб, с брада и очила.

Брадата му беше изкуствена — бях я отскубнала веднъж, когато бях бебе. Мъжете саарантраи не можеха да си пускат бради по своя воля — една особеност на трансформацията, като сребърната им кръв. На Орма не му трябваше окосмяване по лицето, за да минава за човек — мисля, че на него просто му харесваше начинът, по който изглеждаше.

Той ми махна с шапката си, сякаш имаше вероятност да не го забележа.

— Все още прибързваш с глисандото, но изглежда, че най-после си овладяла фрулатото — рече той вместо поздрав. Драконите никога не разбират за какво става дума.

— И аз съм щастлива да те видя — отвърнах аз, след което съжалих за сарказма, макар че той нямаше да го разбере. — Радвам се, че ти е харесало.

Орма ми хвърли бърз поглед и наклони глава на една страна, както правеше винаги, когато бе разбрал, че е пропуснал някаква важна подробност, но не можеше да се досети каква точно бе тя.

— Смяташ, че първо трябваше да кажа здравей ли? — опита да налучка той.

Въздъхнах.

— Смятам, че съм твърде изморена, за да ми пука, че не съм била перфектна технически.

— Именно това не мога да разбера никога — каза той и размаха филцовата си шапка към мен. Изглежда бе забравил, че тя служеше за носене. — Ако беше свирила перфектно, както би могъл да го направи един саар, нямаше да въздействаш така на слушателите си. Хората плачеха, и то не поради факта, че ти понякога хъмкаш, докато свириш.

— Ти се шегуваш — отвърнах покрусена аз.

— Това оказа интересно въздействие. През повечето време изпълнението бе хармонично, между кварта и квинта, но от време на време ти внезапно отиваше в нехармоничната септима. Каква бе причината?

— Не съм осъзнавала, че го правя!

Орма внезапно погледна надолу. Дребно хлапе, облечено в траурна дреха, с цвят, който можеше да мине за всякакъв друг, но не и бял, дърпаше настоятелно края на късия му плащ.

— Привличам малките деца — измърмори Орма и смачка шапката си с ръце. — Ще го изпъдиш ли?

— Господине? — обърна се към него малкото момиче. — Това е за вас.

Тя навря мъничката си ръка в неговата.

Аз зърнах отблясъка на злато. Що за лудост бе това? Малка просякиня да дава пари на Орма.

Той се вгледа в предмета, който държеше в ръката си.

— Има ли и някакво съобщение? — Гласът му пресекваше, докато произнасяше думите, и мен ме побиха тръпки. Долових съвсем ясна емоция. Никога не бях чувала такава от него.

— Монетата е съобщението — издекламира момиченцето.

Орма вдигна глава и се огледа — погледът му се спря върху голямата врата на катедралата, спусна се надолу по стълбите, след това към изпълнения с хора площад, премина от другата страна на моста до катедралата, покрай реката и се върна обратно. Рефлексивно аз също започнах да се озъртам, макар да нямах представа за какво точно. Залязващото слънце пламтеше ярко над покривите, на моста се беше събрала тълпа от хора, ослепителният часовник на Комонот от другата страна на площада отброяваше десет дни, голи дървета покрай реката се полюшваха от лекия ветрец. Не успях да видя нищо друго.