Рейчел Хартман - Серафина

Орма беше спасявал живота ми три пъти. Когато бях на осем, той ми нае дракон за учител — млада женска, която се казваше Зейд. Баща ми бе възразил. Той презираше драконите въпреки обстоятелството, че беше експертът на кралството по Договора на Комонот и дори бе защитавал саарантраи в съда.

Аз се възхищавах на чудатостите на Зейд: нейните ъгловати черти, непрекъснатото дрънчене на звънеца й, способността й да решава сложни уравнения наум. От всичките ми учители, а аз преминах през цял батальон такива, тя ми бе любимата до момента, в който не се опита да ме хвърли от камбанарията на катедралата.

Зейд ме подмами да се кача горе на кулата под претекст, че ще имаме урок по физика, след което мълниеносно ме сграбчи и провеси през парапета, държейки ме за ръката. Вятърът пищеше в ушите ми. Погледнах надолу и видях как обувката ми се изхлузи, отскочи от съсухрените глави на гаргойлите и се удари в заоблените камъни на катедралния площад.

— Защо предметите падат надолу? Знаеш ли? — попита ме любезно Зейд, все едно провеждахме урок в детската стая.

Аз бях твърде изплашена, за да отговоря. Бях изгубила обувката си и едвам се сдържах да не повърна закуската си.

— Има невидими сили около нас, които ни въздействат през цялото време по предвидим начин. Ако аз те пусна от камбанарията — в този миг тя ме залюля, а градът под мен се преобърна като водовъртеж, готов да ме погълне, — падащата ти физическа форма ще придобие ускорение от десет метра в секунда на квадрат. Същото като на шапката ми и падналите ти обувки. Всички ние сме привлечени към гибелта по един и същи начин от абсолютно еднаква сила.

Тя имаше предвид гравитацията — драконите не са много добри в метафорите, — но думите отекнаха в съзнанието ми различно. Невидими фактори в моя живот щяха неизменно да ме водят към падение. Почувствах, че съм го знаела през цялото време. Нямаше спасение.

Орма се появи сякаш от нищото и успя да направи невъзможното — спаси ме, без да изглежда, че го е направил. Години по-късно разбрах, че цялата работа е била постановка, организирана от Цензорите, която е целяла да изпита емоционалната стабилност на Орма и привързаността му към мен. Това преживяване остави у мен дълбок и непоклатим ужас от височини, но колкото и да е абсурдно — не и недоверие към драконите.

Фактът, че дракон бе успял да ме спаси, не играеше никаква роля в гореспоменатата преценка. Никой не си бе направил труда да ми каже, че Орма беше един от тях.

Когато бях на единадесет, отношенията между мен и баща ми претърпяха кризисен момент. Аз открих флейтата на майка ми, скрита в една от стаите на горния етаж. Татко бе забранил на учителите да ми преподават музика, но не беше заявил изрично, че не мога да се обучавам сама. Наполовина съм адвокатка и винаги успявах да намеря вратички в правилата. Докато татко беше на работа, а мащехата ми на църква, аз тайно се упражнявах да свиря, като дори си бях съставила малък репертоар от задоволителни изпълнения на фолклорни песни. Когато татко организира забава в Нощта на договора, годишнината от примирието между Горед и драконовия вид, аз скрих флейтата близо до камината с намерението да изненадам всичките му гости с едно импровизирано изпълнение.

Баща ми откри флейтата, преди да успея да направя това, досети се какво съм запланувала и ме отведе в стаята ми.

— Какво си мислеше, че ще направиш? — извика той. Никога не бях виждала очите му толкова обезумели.

— Опитвах се да те накарам да се засрамиш, задето не ми позволяваш да ходя на уроци по музика — отвърнах аз с привидно спокоен тон. — Когато всички чуят колко добре свиря, ще те помислят за глупак, задето не ми позволяваш…

Той ме прекъсна, като яростно вдигна и замахна с флейтата, сякаш искаше ме удари. Аз се свих от страх, но удар така и не последва. Когато отново събрах смелост да вдигна очи, той стовари флейтата върху коляното си.

Тя се строши на парчета с противно изпукване като счупена кост или като сърцето ми. Аз паднах на колена, шокирана.

Татко пусна счупения инструмент на пода и отстъпи замаяно назад. Той изглеждаше толкова зле, колкото се чувствах аз, сякаш флейтата беше част от самия него.

— Никога не успя да го проумееш, Серафина — каза той. — Унищожих всяка следа от майка ти, смених името й, скалъпих цяла история, давайки й друго минало и друг живот. Само две неща могат все още да ни навредят: непоносимият й брат, макар че той няма да успее, докато го държа под око… и музиката й.