Рейчел Хартман - Серафина

— Остави образованието й на мен, Клод — каза той и се наведе, за да обере с върха на пръста си кондензацията по ромбовидното стъкло на прозореца, след което я опита на вкус.

— На теб — подигравателно изрече баща ми. — И какво ще правиш с нея? Тя не може да изкара и два часа, без тези пъклени видения да я обземат.

— Можем да поработим върху това като за начало. Ние, драконите, имаме умения за укротяване на бунтуващи се умове.

Орма почука челото си, направи го повторно, сякаш усещането го беше заинтригувало.

Защо никога досега не ми беше правило впечатление колко ужасно странен беше той?

— Ще я учиш на музика — каза баща ми, а приятният му глас се повиши с цяла октава. Виждах борбата му толкова ясно, сякаш кожата му беше стъклена. Той не закриляше само мен, но и разбитото си от скръб сърце.

— Татко, моля те — протегнах ръце аз, все едно се молех на Светците. — Нищо друго не ми остана.

Баща ми се отпусна на стола, опитвайки се да прикрие сълзите си, като примигваше.

— Не искам да те чувам как свириш.

Два дни по-късно вкъщи пристигна клавесинът. Баща ми се разпореди да го поставят в един килер, най-отзад на къщата, далеч от кабинета му. Нямаше място за табуретка, затова ми се налагаше да седя върху един пън. Орма ми беше изпратил също и книга от композитор на име Виридий. Никога преди това не бях виждала музикални ноти, но мигновено ги разпознах, също както бях разбрала драконовата реч. Седях и четях музиката, все едно беше литература, докато светлината от прозореца не започна да избледнява.

Не знаех нищо за клавесините, но предположих, че трябва да отворя капака. Отвътре моят беше изрисуван с пасторални пейзажи: котенца, които лудуваха в един двор, селяни, които косяха сено в полетата зад тях. Едно от котенцата, което нападаше агресивно топка от синя прежда, имаше странно стъклено око. Огледах го в полумрака и след това го почуках с пръст.

— Ааа, ето къде си била — изпращя тайнствен глас. Колкото и да беше нелепо, изглежда, идваше от устата на нарисуваното коте.

— Орма?

Как успяваше да разговаря с мен? Това някакво драконово изобретение ли беше?

— Ако си готова — рече той, — можем да започваме. Имаме много работа.

И така той спаси живота ми за трети път.

През следващите пет години Орма ми бе учител и единствен приятел. За някой, който никога не бе имал намерение да се провъзгласи за мой вуйчо, той приемаше роднинските си задължения сериозно. Учеше ме не само на музика, а и на всичко, което считаше, че аз трябва да знам за драконовия вид: история, философия, физиология, висша математика (най-близкото за тях нещо до религия). Той дори отговаряше и на най-безочливите ми въпроси. Да, драконите можели да усетят миризмата на цветовете при определени обстоятелства. Да, ужасна идея било да се трансформираш в саарантра, веднага след като си изял някой тур. Не, той не разбирал точното естество на виденията ми, но вярвал, че вижда начин да ми помогне.

Драконите намираха човешкото състояние за смущаващо, а често и за фрапиращо. Ето защо през годините те бяха разработили стратегии, които да поддържат главите им в ард, докато са в човешка форма. Ард беше основоположна концепция в драконовата философия. Самата дума приблизително означаваше ред или достоверност. Горедите използваха думата, когато имаха предвид драконов батальон, а това беше още едно значение. Но за драконите понятието имаше много по-дълбок смисъл. Ард бе начинът, по който светът трябваше да съществува, налагането на ред вместо хаос, етична и физическа справедливост.

Човешките емоции, объркани и непредвидими, бяха противоположност на ард. Драконите използваха медитацията и нещо, което Орма наричаше познавателна архитектура, която разделяше умовете им на отделни части. Те, например, пазеха майчините си спомени в отделно помещение, защото бяха разрушително емоционални — единственият път, когато преживях подобен спомен, той ме беше повалил на земята. Емоциите, които саар намираха за неудобни и пагубни, бяха заключени на сигурно място и никога не им се позволяваше да излязат наяве.

Орма никога не беше чувал за видения като моите и не знаеше каква е причината за тях. Но той вярваше, че една система от познавателна архитектура може да ги възпре да ме изпращат в безсъзнание. Опитахме различни вариации на неговото помещение за майчини спомени и заключихме видението (което представляваше въображаема книга) в един сандък, после в гроб и накрая в един затвор на дъното на океана. Това свърши работа за няколко дни, докато аз не рухнах на път за вкъщи от консерваторията „Света Ида“ и така се наложи да започнем отначало.