Рейчел Хартман - Серафина

Виденията ми показваха едни и същи хора отново и отново — толкова добре ги познавах, че бях дала на всички прякори. Те бяха седемнадесет, хубаво просто число, което интересуваше Орма прекомерно. Накрая на него му хрумна идеята да се опитаме да усмирим хората, а не виденията като такива.

— Опитай се да създадеш символ, нещо като мисловно въплъщение за всеки човек, и конструирай място, където те биха могли да отседнат — каза ми Орма. — Онова момче, Плодоядния прилеп, винаги се катери по дърветата, затова засади едно дърво в ума си. Виж дали въплъщението му ще се покачи на него и ще остане там. Може би, ако развиеш и поддържаш връзката си с тези хора, те няма да търсят вниманието ти в неподходящо време.

От тази идея изникна цяла градина. Всяко въплъщение в този гротесков парк си имаше своето място — аз се грижех за тях всяка вечер, а когато ги пренебрегнех, страдах от главоболия и видения. Нито аз, нито Орма разбирахме ясно защо тази стратегия работеше. Вуйчо ми твърдеше, че това е най-необикновената умствена структура, за която някога бе чувал, и съжаляваше, че няма да има възможност да напише дисертация за нея, но аз бях една тайна, дори и сред драконите.

Нито едно нежелано видение не ме бе обземало от четири години, но не можех да намаля бдителността си. Главоболието, което почувствах след погребението на принц Руфъс, означаваше, че гротескните същества в градината ми се бяха развълнували — това бе най-подходящото време, в което виденията да ме обземат. След като Орма ме остави сама на моста, аз тръгнах по възможно най-бързия начин към замъка „Орисон“, предчувствайки, че ще отделя около час време за умствената си хигиена, както се изразяваше Орма, за да сложа ума си обратно в ард.

Апартаментът ми в двореца имаше две стаи. Едната бе всекидневната, където се упражнявах. Клавесинът, който ми беше дал Орма, стоеше до далечната стена, а до него имаше шкаф, на който бяха поставени моите книги, флейти и моят уд. Доклатушках се във втората стая, в която имаше гардероб, маса и легло — бях имала на разположение едва две седмици, за да привикна с мебелировката, но вече ми бе достатъчно близка, за да се чувствам като у дома си. Дворцовите слуги бяха приготвили завивките и запалили огън.

Съблякох се и останах по долна ленена риза. Трябваше да измия и намажа люспите си, но всяка част от тялото ми ме зовеше към мекото легло, а и все още не бях решила проблема с главата си.

Смъкнах дългата възглавница, която служеше за подложка, от леглото и седнах върху нея с кръстосани крака, както ме беше учил Орма. Затворих очи, обзета от толкова силна болка, че ми бе трудно да забавя достатъчно дишането си. Повтарях мантрата „Всичко е в ард“, докато не се успокоих до степен, че да видя разпиляната, цветиста градина на гротескните същества да се разпростира чак до хоризонта на съзнанието ми.

Докато успея да се ориентирам, изпитах момент на объркване — планът на градината се променяше при всяка моя визита. Пред мен се беше настанила пограничната стена, която бе направена от стари гладки тухли, а папрат растеше от всяка нейна пукнатина като кичури зелена коса. Отвъд нея видях фонтана на Дамата без лице, брегът с макове и една полянка със заоблени, възедри топиари. Според инструкциите на Орма аз винаги се спирах с ръце върху входната порта, този път от ковано желязо, и казвах:

— Това е градината на съзнанието ми. Аз се грижа за нея, слагам я в ред. Няма от какво да се страхувам.

Човека пеликан се спотайваше между топиарите, а отпуснатата и разтегаема брадавица на гърлото висеше пред туниката му като лигавник от плът. Винаги беше по-трудно, когато се сблъсквах първо с деформираните същества, но аз положих усилия да си лепна на лицето усмивка и пристъпих към ливадата. Студената роса между пръстите на краката ми ме изненада и не бях забелязала, че съм боса. Човека пеликан не видя, че се приближавам, и продължи да гледа небето, което винаги бе изпълнено със звезди в тази част на градината.

— Добре ли сте, господин Пеликан?

Той извъртя очи и ме изгледа опасно — беше обезпокоен. Опитах се да го уловя за лакътя, гледах да не докосвам ръцете на гротескните същества, освен ако не бе наложително, но той се отдръпна от мен.

— Да, денят беше напрегнат — кротко казах аз, докато обикалях около него и го насочвах към каменната му пейка. Вдлъбнатата й седалка беше натъпкана с почва и застелена с изсушен риган, който излъчваше прекрасна миризма, когато някой седнеше отгоре! Човека пеликан намираше това за успокояващо. Най-накрая той се отправи към пейката и се сви на кълбо сред подправките.