Рейчел Хартман - Серафина

Системата беше добра, освен когато бях твърде изтощена, за да си спомня, че трябва да наглася алармата. Събудих се в пристъп на паника половин час преди занятието на хора, което трябваше да проведа.

Измъкнах ръце от ръкавите на ризата, пъхнах ги през дупката за главата и спуснах ленената дреха, докато не застана на кръста ми като пола. Излях каната в умивалника и добавих към него и съдържанието на чайника, който беше съвсем леко затоплен, защото бе стоял на камината цяла нощ. Почистих люспите на ръката и кръста си с мека кърпа. Самите люспи не усещаха температурни промени, но процеждащите се надолу по останалата част от тялото ми капки бяха прекалено студени, за да се чувствам удобно днес.

Всички останали се миеха веднъж седмично, че и по-рядко, но никой друг, освен мен не беше чувствителен към люспестите червеи или ровещите чибети. Изсуших се и се втурнах към шкафа за книги, за да взема буркана с успокоителния мехлем. Само определени подправки, емулгирани в гъша мас, предотвратяваха сърбежа от люспите. Орма беше намерил един любезен доставчик в единствената дружелюбна за дракони част от града — квартала, наричан „Куигхол“.

Обикновено се упражнявах да се усмихвам, докато мажех с мехлема люспите си, като си мислех, че ако успея да остана усмихната, вършейки това, то ще съм способна да приема всичко с усмивка. Днес наистина нямах време за такива работи.

Издърпах нагоре ризата си и увих един канап около лявата си ръка, за да не може ръкавът ми да се разтвори. Облякох си рокля, наметало и туника — носех по три ката дрехи минимум, дори и през лятото. Сложих си траурен бял колан в памет на принц Руфъс, набързо сресах косата си и се втурнах по коридора, чувствайки се напълно неподготвена да се изправя пред света.

Виридий, проснат върху кушетката, която използваше заради подаграта, вече беше започнал да дирижира хора на замъка, когато аз пристигнах задъхана и с кифлички за закуска в ръката. Той ме изгледа свирепо, а надвисналите му вежди бяха рижави в по-голямата си част, за разлика от бретона около главата му, който беше крещящо бял. Басите се объркаха и той излая:

— Сла-ва, банда ленивци! Защо устите ви са затворени? Да не би ръката ми да е спряла? Точно така, не е!

— Съжалявам, че закъснях — измърморих аз, но той не благоволи да ме погледне отново, докато и последният акорд не прозвуча хармонично.

— По-добре — рече той на хора, преди да насочи опасния си поглед към мен. — Е?

Престорих се, че съм си помислила, че Виридий иска да узнае как са минали вчерашните изпълнения.

— Погребението мина добре, както най-вероятно вече сте чул, Гънтард случайно счупи платъка на своя шалмай, като седна…

— Разполагах с резервен платък — изпиука Гънтард, който имаше двойно дежурство с хора.

— Който намери по-късно, чак в таверната — саркастично отбеляза някой от музикантите.

Виридий накара всички да замлъкнат с намръщен поглед.

— Хорът от идиоти да се въздържа от идиотщини! Госпожице Домбег, имах предвид вашето извинение затова, че закъсняхте. Дано да е добро!

Преглътнах тежко, докато си повтарях: Това е работата, която исках! Бях почитателка на музиката на Виридий още от момента, в който очите ми се докоснаха до неговите „Фантазии“, но беше трудно да намериш общото с композитора на съвършената „Сюита за инфантата“ и грубия, стар мъж на кушетката.

Хористите ме гледаха с интерес. Много от тях бяха кандидатствали за моето място и винаги, когато Виридий ме хокаше, те се радваха, че са се отървали на косъм от тази участ.

Направих скован реверанс.

— Успах се. Няма да се повтори.

Виридий поклати толкова яростно глава, че челюстта му се разтресе.

— Трябва ли да подчертая на всички вас, кресливи аматьори, че гостоприемството на нашата кралица… не, достойнството на цялата ни нация… ще бъде оценено от качеството на нашите изпълнения, когато Ардмагар Комонот пристигне?

Няколко от музикантите се изсмяха, но Виридий потуши цялата веселба само с навъсения си поглед.

— Мислите, че това е смешно ли, глухи мерзавци? Музиката е единственото нещо, което драконите не могат да правят по-добре от нас. Иска им се да могат, те са запленени, опитват отново и отново. Постигат техническо съвършенство вероятно, но винаги нещо им липсва. Знаете ли защо?

Аз издекламирах заедно с останалите от хора, макар това да вледеняваше душата ми:

— Драконите нямат души!

— Точно така! — възкликна Виридий и размаха обезобразения си от подаграта юмрук. — Те не могат да правят това единствено нещо — величествено, изпратено ни от Рая, идващо толкова естествено за нас… и задачата ни е да им натрием носовете с него!