Рейчел Хартман - Серафина

— Съжалявам, но не мога — казах аз, като вдигнах и придърпах учебниците си по клавесин от един от разхвърляните рафтове на Виридий.

Принцеса Глизелда организираше соарета в Синия салон почти всяка вечер. Аз имах покана за посещение, която беше валидна постоянно, но никога не бях ходила, въпреки че Виридий се зъбеше и ми вадеше душата. Предпазливостта и вниманието, които отделях през целия ден, ме оставяха изтощена вечерта, а не можех да стоя навън до късно, защото имах градина, за която да се грижа, и хигиенен режим на люспите, който не можех да пропускам. Нямаше как да кажа на Виридий за нито един от тези проблеми, затова неколкократно изтъквах като оправдание стеснението си, но той беше упорит.

Възрастният мъж повдигна гъстата си вежда и се почеса по челюстта.

— Доникъде няма да стигнеш в кралския двор, ако се изолираш, Серафина.

— Аз съм точно там, където бих искала да бъда — отвърнах, докато прелиствах страниците на един пергамент.

— Рискуваш да обидиш принцеса Глизелда, пренебрегвайки поканата й. — Той ме погледна накриво и добави: — Не е нормално да си антисоциален, нали?

Душата ми се стегна. Свих рамена, решена да не издавам докачливото си отношение към думата нормално.

— Тази вечер ще дойдеш — рече възрастният мъж.

— Вече имам планове — отвърнах аз с усмивка. Ето защо се бях упражнявала.

— Тогава ще дойдеш утре вечер! — извика той, изливайки гнева си върху мен. — Синия салон, девет часа! Или ще си там, или внезапно ще се окажеш безработна!

Не бях сигурна дали блъфираше, защото все още не го познавах достатъчно добре. Неуверено си поех въздух. Нищо нямаше да ми стане, ако отидех веднъж за половин час.

— Простете ми, сър — казах аз и сведох глава. — Разбира се. Ще дойда. Не бях разбрала, че това е важно за вас.

Използвах усмивката си като щит, който да застане между нас, направих реверанс и излязох от стаята.

Още от коридора дочух принцеса Глизелда и една от придворните дами, която тя беше довлякла със себе си, да се кикотят. По височина на тона на хихикането те звучаха, като да са на една възраст. За кратко се зачудих как би звучал един концерт от смехове. Ще ни е необходим хор от…

— Много ли е странна? — попита придворната дама.

Замръзнах на място. Този въпрос не се отнасяше до мен, нали?

— Дръж се прилично! — извика принцесата, а смехът й се лееше като вода. Казах раздразнителна, а не странна!

Усетих как лицето ми се изчерви. Раздразнителна? Наистина ли бях такава?

— Във всеки случай е добросърдечна — добави принцеса Глизелда, — което я прави пълна противоположност на Виридий. А и е доста хубава, само дето има толкова ужасен вкус за рокли и не мога да разбера какво си мисли, че е направила с косата си.

— Това лесно може да се поправи — каза придворната дама.

Бях чула достатъчно. Пристъпих ядосано през прага на вратата, но се опитах да затвърдя репутацията си. Придворната дама бе наполовина порфирийка, съдейки по тъмната й кожа и къдрици. Тя сложи ръка на устата си, засрамена, че е била чута. Принцеса Глизелда възкликна:

— Фина! Ние тъкмо си говорехме за теб!

Принцесите са привилегировани — никога да не се чувстват неловко в обществото. Тя се усмихна, без изобщо да изпитва никакъв срам, а слънчевата светлина, идваща от прозорците, образува ореол около златистата й коса. Аз се поклоних и отидох до клавесина.

Принцеса Глизелда стана от мястото си до прозореца и ме последва. Тя беше на петнадесет, с година по-малка от мен, което ме караше да се чувствам странно, когато й преподавах; беше дребничка за възрастта си и до нея изглеждах като недодялана жена гигант. Принцесата обичаше украсения с перли брокат и разполагаше с повече самоувереност, отколкото аз някога си представях, че може да имам.

— Фина — изчурулика тя, — запознай се с лейди Милифрени. И тя като теб е обременена с ненужно дълго име, затова й казвам Мили.

Кимнах в потвърждение към Мили, но прехапах език за глупавия коментар, който идваше от някой, който се казваше Глизелда.

— Взех решение — обяви принцесата. — На концерта, в Нощта на договора, ще изпълня галярда и павана. Онази от Тертий, а не сюитата на Виридий.

Докато поставях нотите върху стойката, се спрях за миг с учебник в ръка, като обмислях следващите си думи.

— Арпеджото на Тертий ви беше трудно, ако си спомняте…

— Да не би да намекваш, че уменията ми са недостатъчни? — Глизелда повдигна опасно брадичката си.

— Не. Просто ви напомням, че нарекохте Тертий пъпчива, гангренясала жаба и хвърлихте нотите в другия край на стаята.