Рейчел Хартман - Серафина

Както винаги, аз се почувствах облекчена, когато се оттеглих в покоите си за вечерта. Трябваше да се упражнявам, умирах да прочета една книга за зизибанската синусова песен и разбира се, имах няколко въпроса към вуйчо. Първото нещо, което направих, бе да седна зад клавесина и да изсвиря един странен, дисонантен акорд, с който сигнализирах на Орма, че трябва да поговорим.

— Добър вечер, Фина — избумтя с басов глас котенцето.

— Плодоядния прилеп започна да обикаля из градината. Притеснявам се, че…

— Спри — прекъсна ме Орма. — Вчера ти ми се обиди, когато не те поздравих, но днес започваш без никакви приветствия. Чакам си похвалата за това, че започнах с добър вечер.

Изсмях се.

— Чувствай се похвален. Но чуй ме сега: имам проблем.

— Не се и съмнявам — отвърна той, — но имам час с ученик след пет минути. Мога ли да ти помогна за пет минути?

— Съмнявам се — позамислих се аз. — Мога ли да дойда при теб в консерваторията? И без това не се чувствам много комфортно да говоря за това през клавесина.

— Щом искаш — рече той. — Обаче трябва да ми дадеш поне час. Този ученик е изключително непохватен.

Докато се навличах с дрехи, осъзнах, че не бях направила нищо за кръвта на Басинд по плаща ми. Тя отдавна бе изсъхнала, но все още лъщеше по дрехата. Тупнах плаща веднъж, при което се образува виелица от малки сребърни снежинки. Изтупах колкото можах от петното и изметох блещукащия детрит в камината.

Тръгнах по кралския път, който се спускаше в широки, елегантни завои. Улиците бяха тъмни и тихи, осветени само от луната, светещите прозорци и от предварително поставените за празника на Преображението тук-там фенери. По-надолу, близо до реката, въздухът беше изпълнен със сладникав дим от горящо дърво, както и с чесновата вечеря на някой, а по-нататък с плътната воня от помийната яма в нечий заден двор. Или пък бяха карантии… имаше ли наблизо месарски магазин?

Една фигура излезе от сенките и застана насред улицата пред мен. Замръзнах на място, а сърцето ми се разтупка. Фигурата се затътри към мен и задушаващата миризма стана по-силна. Закашлях се от зловонието и се пресегнах за малкия нож, който държах в подгъва на плаща си.

Тъмната фигура вдигна лявата си ръка към мен с протегната длан, все едно просеше. Повдигна и втора лява ръка и каза:

— Тлу-тлу-тлууу?

Докато говореше, тънък син пламък играеше около клюнестата й уста, осветявайки чертите й за момент: хлъзгава, люспеста кожа, островръх гребен като на зизибанска игуана, изпъкнали, конусовидни очи, които се въртяха самостоятелно едно от друго.

Въздъхнах. Това просто беше един просещ куиг.

Те бяха второстепенен драконов вид, но доста по-дребни от саар. Този беше почти колкото мен на ръст, което си беше доста високо за куиг. Куигутълите не можеха да променят формата си. Те живееха заедно със саар в планините — навираха се в цепнатините и пукнатините на по-големите драконови бърлоги и се прехранваха с отпадъци, като използваха своите четири ръце, за да правят сложни миниатюрни устройства като обеците, които всички саарантраи носеха. Куигутълите бяха включени в Договора на Комонот от учтивост: никой не бе очаквал, че толкова много от тях щяха да се преселят на юг, или пък че ще намерят кътчетата и скритите местенца — както и боклуците, — в града, който толкова много им допадаше.

Куигутълите не можеха да говорят горедски, тъй като нямаха устни, а езикът им беше като куха тръстика, но повечето от тях ни разбираха. От своя страна, аз разбирах съществата — те говореха муутия, фъфлейки много лошо. Създанието ме беше попитало:

— Монефи ли подушфам, госпошице?

— Не трябва да просиш по тъмно — скарах му се аз. — Какво правиш извън „Куигхол“? Улиците не са безопасни. Един от твоите събратя саар беше атакуван вчера посред бял ден.

— Жная, видях цялафа шлучка от штряхата на един шклад — рече то, а тръбестият език излизаше между зъбите му и сипеше искри по петнистия му корем. — Ти мирижеж друшелюбно, но не си шаар. Ижумен шъм, че ме ражбираш.

— Езиците ми се отдават — отговорих аз.

Орма ми беше казал, че люспите ми миришат на саар, макар и слабо. Той ме бе уведомил, че един саарантра ще трябва да навре носа си до мен, за да усети миризмата. Дали куигутълите имаха по-чувствителни носове?

Съществото пристъпи по-близо до мен и помириса изсъхналото кърваво петно на рамото ми.

Дъхът на куига беше толкова ужасен, че не виждах как то може да усети някаква друга миризма. Никога не можех да подуша някой саар, дори и Орма. Когато куигът се отдръпна, аз също помирисах петното. Усетих присъствието на аромат в ноздрите си — по-скоро осезателно усещане, отколкото обонятелно, — но не можех да разпозная нищо повече.