Рейчел Хартман - Серафина

Остра болка премина през главата ми, сякаш бях вкарала шишове в синусите си.

— По теб има две мирижми на шаар — каза съществото. — В шебе ши имаш малка кешия, съдържаща пет шребърни и ошем медни монефти, както и нош от ефтина штомана, който е дошта тъп.

Дори тези малки дракони бяха педантично точни.

— Можеш да подушиш колко остър е ножът ми? — изумих се аз и притиснах с длан слепоочията си, за да облекча болката. Не се получи.

— Ако искам, мога да помирижа колко косъма има по главата ти, но не ме интересува.

— Прекрасно. Обаче не мога просто да ти дам монети. Заменям метал само за друг — казах аз, точно както бях чувала Орма да отговаря на просещ куигутъл.

Това не беше нормалната реакция от страна на горедски гражданин, а ако ни гледаха други хора, едва ли щях да го кажа, но по този начин Орма беше спечелил няколко странни джунджурии за мен. Аз държах чудатата колекция скрита в една малка кошница. Дрънкулките не бяха незаконни, защото бяха просто играчки, но подобни сатанински устройства можеха да изплашат прислужниците.

Куигутълът премигна с очи и облиза устните си. Съществата не се интересуваха от парите като средство — на тях им беше необходим метал, с който да работят, а всички ние го разнасяхме в удобни, премерени количества.

Зад куигутъла, на половин пресечка по-надолу по улицата, се чу хлопване от отваряща се врата. Появи се едно момче с два фенера и ги закачи от двете страни в очакване на завръщащи се вкъщи ездачи. Куигът хвърли един поглед през рамо, но момчето гледаше в другата посока.

Ръбоватият силует на куигутъла се очертаваше на светлината, а конусовидните му очи се изопваха и прибираха, докато то обмисляше каква замяна да ми предложи. Съществото бръкна в хранопровода си чак до разтягащото се, торбесто гърло и извади два предмета.

— Имам в мен шамо малки неща: медна риба шъш шребърен филигран — фигурката се заклатушка между двата палеца на една от десните му ръце — и това, което е ошновно от калай — гущер с човешка глава.

Присвих очи на слабата светлина от конюшнята. Гущерът с човешка глава беше доста страшен. Внезапно ми се прииска да го имам, все едно фигурката беше изоставено гротескно същество, което имаше нужда от място, където да заживее.

— Ще го жаменя за две шребръни монети — рече куигът, забелязал какво привлече вниманието ми. — Може да ти ше штори повече, отколкото е цената на калая, но то е много шложно за ижработка.

Зад влечугоподобния ми събеседник се чу тропот на коне. Хвърлих поглед натам, разтревожена, че ще ни видят. Много куигове бяха бити в този град за това, че тормозят човешките жени. Не исках дори и да си помисля какво се случваше с дами, които се отнасяха учтиво със съществата. Приближаващите ездачи обаче спряха пред конюшнята и дори не погледнаха към нас. Шпорите им издрънчаха, когато краката им докоснаха павираните камъни. Всеки от тях беше пъхнал кинжал в колана си. Стоманата проблясваше на светлината от лампите.

Почувствах неотложна нужда да отпратя куига към вкъщи и да отида при Орма. Допусках, че миризмата на драконова кръв бе причината за внезапното ми главоболие, но болката все още не беше изчезнала. Две главоболия в два поредни дни можеха да означават само проблеми.

Извадих кесията от ръкава си.

— Ще направим размяната, но искам да ме увериш, че сложната изработка всъщност не означава незаконна изработка.

Определени устройства на куигутълите като тези, които можеха да виждат, чуват или комуникират през големи разстояния, можеха да бъдат носени само от саарантраи. Други, като червеи за отключване на врати и различни видове експлозиви, не можеха да бъдат притежавани от никого.

Съществото се престори на шокирано:

— Нямам нищо незаконно! Спазвам закона…

— Като изключим, че си излязъл след смрачаване от „Куигхол“ — смъмрих го аз и му платих среброто. То хвърли монетите в устата си. Аз пък сложих фигурката на гущера в кесията си и затегнах здраво кожените връзки.

Когато вдигнах отново поглед, куига го нямаше, напълно изчезнал без никакъв звук. Двамата ездачи тичаха към мен с извадени кинжали.

— Да го вземе свети Даан! — извика единият. — Слузестият лайнояд се измъкна директно покрай къщата!

— Добре ли сте, госпожице? — попита другият, който бе по-ниският от двамата, и ме хвана разтревожено за ръката. Дъхът му лъхаше на таверна.

— Благодаря ви, че го прогонихте — казах аз и се отскубнах от хватката му.

Главата ми пулсираше.