Рейчел Хартман - Серафина

— То просеше. Нали знаете колко упорити могат да бъдат.

Малчо забеляза кесията, която държах в ръка.

— О, по дяволите, да не би да сте му дала пари? Това само окуражава тази сган.

— Просещи червеи! — изръмжа високият, който все още оглеждаше едната страна на сградата, държейки кинжала си в готовност. Той изглеждаше, че е брат на Малчо, имаше същия сплеснат нос. Предположих, че непознатите са търговци — добре ушитите им, но грубовати, вълнени дрехи, говореха за пари, примесени с практичност.

Дългучът се изплю.

— Не можеш да минеш и пет пресечки, без някой от тях да започне да те крънка за пари.

— Не можеш да влезеш в собственото си мазе, без да намериш някой от тях да се е свил в щайгата с лук — каза Малчо, ръкомахайки превзето. — Сестра ни Луиза веднъж намери един залепнал за вътрешната страна на масата в трапезарията. Изчадието хвърлило по цялата празнична трапеза за Преображението от своята чума и лепнало на малкото й бебе епилепсия. Но може ли съпругът й да се защити срещу този нашественик в дома му? Не и ако не иска да попадне в затвора!

Бях запозната със случая. Баща ми бе защитник на куигутъла по делото, но на входа на „Куигхол“ се издигнаха порти, които се заключваха през нощта за собствената безопасност на нечовешките обитатели, разбира се. Учените саарантраи от колежа „Свети Берт“, които спазваха законите, протестираха — баща ми представлява в съда и тях, но без резултат. „Куигхол“ стана още по-голяма дупка.

Искаше ми се да кажа на двамата братя, че куигутълът не е искал да навреди на никой; че тези същества са неспособни да схванат разликата между мое и твое, когато се касаеше до пространство за живеене; и че прасетата не миришеха по-добре, но никой не ги подозираше в прикриване на зли намерения, или пък разпространяване на болести. Личеше си, че двамата мъже нямаше да ми благодарят, ако ги просветях по въпроса.

Братята започнах да пламтят — силна светлина бликаше точно под кожата им, сякаш вътрешностите им бяха от разтопена лава и те щяха да избухнат в огньове всеки момент.

О, не. Това беше ореолът — единственото предупреждение, което получавах, преди да ме обземе видение. Вече не можех да направя нищо, за да го спра. Седнах на улицата и свих глава между краката си, за да не я ударя, когато паднех.

— Зле ли ти е? — попита Малчо, а гласът му стигаше до мен на вълни, все едно говореше през вода.

— Не ме оставайте да си прехапя езика — успях да кажа, преди да рухна, и цялото ми съзнание се завъртя във водовъртежа на видението.

Невидимото око на видението ми се рееше на тавана в една стая, в която имаше три огромни легла и купища неразопакован багаж. Копринени шалове в зелено, златисто и розово бяха натрупани в един от ъглите, оплетени с огърлици от мъниста с цвета на дъгата, ветрила от пера и връзки с потъмнели монети. Това очевидно бе странноприемница — във всяко от леглата можеха да се настанят шест човека.

Сега в стаята имаше само един. Познах го, макар че той беше пораснал от последното ми видение и не бе в клоните на някое дърво.

Една порфирийка провря главата си през вратата — сплъстени кичури, дебели колкото пръсти, на чиито краища бяха нанизани сребърни мъниста, очертаваха лицето й. Тя каза нещо на порфирийски на Плодоядния прилеп, който седеше на средното легло със свити крака и се беше втренчил в тавана. Той се сепна, сякаш жената го беше извадила от концентрация. Веждите й се повдигнаха извинително, след което изимитира, че яде нещо. Той поклати глава, а порфирийката затвори безшумно вратата.

Момчето се изправи, а голите му крака потънаха в матрака, който беше направен от буци слама. Плодоядния прилеп беше облечен в порфирийски панталони и туника, която стигаше до колената му, носеше паедийски амулет около врата си и малки златни обеци. Порфириецът бавно размаха ръце във въздуха, все едно разкъсваше паяжини над главата си. Сламеният дюшек не му позволяваше да пружинира добре, но той подскачаше колкото може по-високо и докосна тавана от третия опит.

Никой преди това не бе усещал присъствието ми във виденията. А и как биха могли? Аз не бях там в действителност. Той не можеше да докосне лицето ми, защото там нямаше никакво лице, но аз усетих, че се опитвам да се отдръпна от протегнатата му ръка.

Порфириецът се намръщи и внимателно почеса главата си. Косата му беше сплетена на спираловидни фльонги по целия скалп, а разделящите ги линии оформяха малки, добре направени, шестоъгълници. Той отново седна и упорито се втренчи в тавана с присвити вежди. Макар да беше невъзможно, можех да се закълна, че гледаше право към мен.