Иан Эсслемонт - Завръщането на Пурпурната гвардия

Без да продума Преследвача започна да изкачва стъпалата, поставил ръка на дръжката на дългия си меч. Кожените му мокасини не издаваха звук върху вдлъбнатите каменни стъпала. Огилви шляпна Кайл по гърба.

— Хайде, момче. Една разходчица преди нощта да е свършила, а? — рече той и се изхили.

След двадесетото пълно завъртане на стълбището Кайл забеляза виещи се символи, грубо издълбани в стената на височината на рамото му. Бяха част от непрекъснат фриз, който следваше стълбите нагоре. Откъси от него се виждаха там, където мъхът и паяжините бяха свалени. Сякаш разказваше някаква история, но Кайл въобще не го бяха учили да разчита знаци. Разпозна само един: извитата спирала на Вятъра. Тотемът на неговия народ.

След известно време краката му изтръпнаха и се задъха. Какво ли щеше да ги очаква там? И по-важно, какво смятаха да правят Опушения и Сивогрив по въпроса? Точно пред него Огилви сумтеше и шумно издишаше през сплескания си нос. Ветеранът вървеше с равна крачка, въпреки стигащата до коленете му цяла плетена ризница, която прошумоляваше и свистеше при всяка стъпка. Доспехите на Кайл — сбиротък парчетии, отделени от Гвардията — жулеха врата му и правеха рани на раменете му. Съставени бяха от твърде голяма ризница, изработена от ивици лакиран рог и кост върху плъстена долна риза; ръкави от мека кожа с пришити метални пръстени — много от тях липсваха; подсилена с кабари кожена поличка върху кожените гамаши; бронирани ръкавици и прост железен шлем с предпазител за носа — бе толкова голям, че почти се опираше на раменете му. Кайл го нагласи по-удобно, като нави някакъв парцал отдолу. Цялата тежест правеше изкачването мъчение. Въпреки това, онази сутрин преди около година, когато Изгърбения изсипа всичко в скута му, Кайл се бе почувствал като най-богатия човек в Баел. Дори военният вожд на племето им не можеше да се похвали с подобни съкровища. Сега се чувстваше като шута на ротата.

Съсредоточи се върху ходенето, опитвайки се да пренебрегне пламтящата болка в бедрата, протритите рамене и пламналите дробове. Бяха го считали за един от най-добрите бегачи сред братята и братовчедите му — можеше да тича от изгрев до залез. Нямаше начин да остави този стар ветеран да го направи за смях.

Чуха вик отгоре и Кайл спря. Далечни удари, последвани от притеснени провиквания. Остриета напуснаха ножниците си със съскане. Кайл се подаде, за да погледне нагоре в празното пространство, но не можеше да види какво става. Обърна се да попита Огилви, но ветеранът го възпря с вдигане на ръка. Очите му блестяха в тъмнината и бе вдигнал острието си. Нямаше го приказливеца с шегобийско изражение — на негово място се бе появил студен самоуверен убиец, усмихнатата му уста бе присвита в зверско озъбване. Преобразяването бе смразяващо.

Колоната потегли отново. Стоманата стържеше неравномерно по камъка. След три пълни обиколки Кайл се озова до плитка ниша, издълбана в стената. В основата й лежаха натрошените останки от труп в доспехи, мъртъв от векове. Изсъхналата плът изглеждаше като тъмнокафява кожа. Кайл зяпаше, докато Огилви не го бутна напред.

— Какво беше това, в името на Вятъра? — попита той приглушено.

Огилви се канеше да свие рамене, но се отказа и вместо това се изхрачи над ръба на стълбището.

— Пазител. Привидение. Чувал съм за тях.

Кайл с изненада установи, че бе извадил сабята си от ножницата. Не си спомняше кога го бе направил.

— Било ли е… мъртво?

Огилви го изгледа дълго и преценяващо.

— Вече е. Така че мирувай и си дръж очите отворени. Скоро ще имаме неприятности.

— Откъде знаеш?

— Като риба в мрежа сме — той кимна надолу. — Задействахме сигнализацията, нали така? Той ще дойде. Или би трябвало да дойде. Стой между мен и стената, а?

Това се хареса на Кайл и тъкмо да попита защо, отгоре избухна ярка светлина и го заслепи, последвана от тътен, който разтресе стълбището. Огилви хвана металните пръстени на ръкава му и го издърпа навътре, по-далеч от външния ръб на стълбите. Засмука ги силен вятър и нещо огромно се спусна надолу в празната сърцевина. Писък разцепи тишината след гърма. Зрението на Кайл се върна навреме, за да види как някакъв гвардеец пада надолу в мрака — главата и вратът му бяха кървава каша. До него Огилви се разбесня.

— Очиства ни един по един! Къде е Сивия?

Кайл погледна нагоре в кухата сърцевина. Сега се виждаше по-добре, защото бяха почти на върха, откъдето лунната светлина и светкавиците се спускаха надолу заедно с дъждовните капчици. Тъмна фигура кръжеше над тях. Магьосникът Шен. Гвардейци размахваха факли и мечове срещу него. Той висеше във въздуха — изправен, обвит в плащ от вечно менящи се сенки. Ръцете му бяха огромни белезникави ноктести лапи. Шен посегна към друг войник, но ръката му бе отблъсната. Той изръмжа и я раздвижи. Проблесна небесносиня светкавица. Гвардеецът се преви, сякаш го бяха намушкали в корема. Наклони се напред и полетя в бездната, неподвижен като статуя. Профуча толкова близо, че ботушите му едва не удариха Кайл по извърнатата нагоре глава.