Иан Эсслемонт - Завръщането на Пурпурната гвардия

Когато се върнаха във вътрешните стаи, те се оказаха пълни с гвардейци. Явно ги бяха определили предварително като сборен пункт. През засводените пролуки между каменните колони Кайл гледаше как наемниците се стичат в стаите. Хората се хлъзгаха и опипваха мокрия от дъжда полиран камък. Той се обърна към ниския наемник до себе си.

— Какво става, Младши?

Очите под ръба на обвития в прогизнал плат шлем се обърнаха към Кайл, разширени от обида.

— Името ми не е „Младши“ — процеди той през стиснати зъби.

Кайл прокле глупостта си и странните чуждоземски имена.

— Извинявай. Опушения те нарече така.

— Опушения може да нарича всекиго, както си ще. Ти по-добре показвай повече уважение…

— Извинявай, аз…

Някой го дръпна за ризницата. Кайл се завъртя и се озова лице в лице с Изгърбения. Старият сапьор му намигна и каза:

— Да не тормозим нашия приятел Семката с въпросите си. Той не е от услужливите.

Устните на Семката се изопнаха още повече, досущ правата усмивка на хрътка. Той наклони шлема си към Изгърбения, оттласна се от стената и се промъкна през тълпата от гвардейци.

— Какво става? — прошепна Кайл.

— Не съм много сигурен — призна старият ветеран. — Ще почакаме и ще разберем. Виж, в тоя занаят нещата обикновено стоят така.

И какъв точно е тоя занаят? — едва не попита Кайл, но изведнъж всички застанаха мирно, с готови оръжия. Кайл се огледа объркано. Какво ставаше? Защо той винаги разбираше последен? Стори му се, че се изправиха едновременно, като кукли на конец. Сякаш гвардейците ветерани имаха свой собствен език или усет, който му липсваше. Безброй пъти бе седял в някоя стая, загледан в игра на карти, или бе дремал в някоя казарма, и изведнъж виждаше как мъжете застават мирно, сякаш са чули барабан. В такива мигове той и другите новобранци винаги бяха готови последни и винаги вървяха в края на строя.

Този път Кайл бързо установи накъде гледаха всички — към входа на главната постройка в далечния край на градината на покрива. Мъжете се строиха покрай колонадата и насочиха запънатите си арбалети към отворената врата. Първата редица коленичи, а втората се изправи над тях. Самият Кайл нямаше арбалет, понеже в ротата имаше недостиг.

— Идат — промърмори Изгърбения.

През проливния дъжд Кайл забеляза как през портата минава отделение гвардейци. Сивогрив се появи последен. Той лично затвори вратата — огромен къс черен базалт. Хората затопуркаха из долепените една до друга градини и вътрешните дворчета. Хвърляха се зад скамейки и каменни сандъчета, в които нямаше нищо друго, освен прекършените стебла на мъртви храсти. Тези мъже и жени покриваха входа, докато другарите им се промъкваха и търчаха до следващото отделение на двора. Преследвача бе сред тях, вдигнал високо арбалета си. Сивогрив вървеше най-отзад, бавно и тежко, сякаш потънал в размисъл. Ни веднъж не погледна назад. От него се точеше странна мъгла, като развяно на вятъра знаме.

Мъжете достигнаха прикритието на колонадата. Когато Сивогрив излезе иззад завесата от дъжд, Кайл забеляза, че е покрит с лед — от поличката на люспестата му броня висяха ледени висулки. Малазанският ренегат удари леда и по каменния под зазвънтяха натрошени кристалчета. Парата се издигаше от него като дим. За удивление на Кайл никой не обсъждаше това.

Опушения застана до Сивогрив.

— Не можем да слезем с клетката — извика той. — Проклетият вятър е твърде силен.

Сивогрив кимна изнурено.

— Стълбите не стават. Шен се е погрижил за това.

Скалата под краката на Кайл подскочи, сякаш някой я бе изритал. Една от колоните изпращя, разцепи се като изсъхнал дънер и войниците се наведоха и се разбягаха. Скален прах влезе в носа на Кайл.

— Буден е — рече Сивогрив в отговор на мълчалив въпрос откъм Опушения. — Всеки миг ще бъде тук.

Обърна се с лице към главната сграда — дълъг и нисък черен бункер без прозорци или украса:

— Шен, тая долна пиявица от Лабиринта, го е събудил, преди да успея да го спра.

Сержант Траншея, който стоеше до него, махна на всички да се разпръснат. Те се изнизаха и на двете страни и приклекнаха за прикритие с насочени арбалети.

Опушения приглади тънкото си като миша опашка мустаче, докато си дъвчеше долната устна.

— Може би трябва да извикаме Качулката.

Небесносините очи на Сивогрив проблеснаха, после той ги потърка с облечената си в желязна ръкавица ръка и въздъхна.

— Не. Още не — и скръсти ръце. — Да видим какво сме събудили.