Анатолий Днепров - Пурпурната мумия

Вие естествено знаете как се чувствуваш, когато пристигаш в столицата. Сякаш си се озовал в съвсем нов свят. Прехвърляйки се на въртолети от една площадка на друга, плъзгайки се безшумно по стоманени въжета на гироплани над гигантски дворци, слизайки в недрата на безшумни подземни железници, облени от слънчева светлина, идваща неизвестно откъде, усещаш, че именно тук, в този чуден древен град, в Москва, е съсредоточено всичко най-необикновено, забележитено, имащо бъдеще.

Не смятам, че съм загубен провинциалист. При нас на север, в град Ленинск, също има въздушни линии, въртолетна връзка и на всички големи площади — телевизионни информационни центрове. Въпреки това в Москва се чувствувам малко смутен и дори стъписан. Дълго мислих кои са причините и накрая стигнах до извода, че цялата работа е в скоростите. Да, скоростите на движението в столицата са много по-големи, отколкото при нас. Дори жителите на града, сърдечните и искрени московчани, се движат по-бързо от нас. Те не стоят на едно място върху плъзгащите се платна на тротоарите, ами почти тичат по тях. Сякаш продължават традициите на своите деди, същите онези, които преди няколко десетилетия не са стояли неподвижно на боботещите стълби на старото метро, а са тичали по тях, като успявали и да четат в движение.

На площад „Въстание“, увиснал високо между две гигантски сгради — Двореца на спорта и Двореца на изкуствата, — се спрях до телевизионния автоинформатор и набрах необходимия ми адрес — адреса на Музея на материалната култура. На екрана бързо преминаха необходимите координатни данни и апаратът започна да ми показва пътя към музея.

Трябваше да сляза в долния парк, да прелетя по канала „Дружба между народите“ на крилат реактоплан до Монумента на Свободата, там да се прехвърля на въртолет и да кацна на Синьото трасе, което минава през Ахатовия тунел и води направо до Музея на материалната култура. На цветния екран музеят се извиси пред мен като тридесететажен паралелепипед, облицован с оранжева керамика, с петдесетметров белоснежен мраморен барелеф, който изобразява първата космична ракета, пусната от нас към луната. Поех смело по посочения ми път и за по-малко от сто и тридесет секунди бях при целта. По пътя използувах личната си радиоавтоматична телефонна станция и предупредих професор Сайен за пристигането си. Той ме посрещна на входа на музея.

— Добре дошли, мой млади приятелю! — каза ми той с напевния си глас и ми стисна ръката с двете си ръце. — Какво ви води в нашето тихо кътче в този огромен, вечно пулсиращ град?

Внимателно погледнах мъничко насмешливите очи на не младия вече учен и си го спомних такъв, какъвто го знаех, когато преди две години следвах в краймосковския университет „Революция“ аспирантски курс по история. Никак не се беше променил оттогава.

— Страхувам се, че съм дошъл в неудобно време. От радиоинформацията научих, че се готвите да заминете в Африка, в Того…

— Моля ви се, моля ви се! — отвърна професорът. — Имам на разположение още тринадесет часа. Смятам, че за това време ще разрешим всички ваши въпроси.

— Мисля, че за решаването на моите въпроси са напълно достатъчни два-три часа от скъпоценното ви време. Ако не възразявате, нека започнем…

И през ум не ми минаваше колко се лъжех в този момент!

Влязохме в мраморното фоайе и безшумният асансьор бързо ни качи на седемнадесетия етаж, където се намираше кабинетът на Сайен. Докато бяхме в асансьора, професорът накратко ми разказа програмата си за пътуването в Того.

— Трябва да попълним нашите данни за вторичния период от борбата на народите в този район за независимост. Оттогава са минали много години, но никой досега не е разгледал подробно архивите… Това е една празнина в нашия музей… — завърши огорчено той. — И така, на ваше разположение съм — добави той и седна на дивана.

Седнах във фотьойла, бързо разтворих папката, която носех, извадих от нея снимката на жена ми Мая и я подадох на професора.

— Познато ли ви е това лице? — запитах го аз. Наблюдавах го внимателно, за да уловя движението на всеки мускул на умореното му лице.

Сайен хвърли бегъл поглед на фотографията; навъси леко вежди и после вдигна към мен очи. Те изразяваха недоумение. Мислейки усилено за нещо, той поклати отрицателно глава. Още на сбогуване в Ленинск жена ми беше казала: „Ще видиш, той ще направи ей така…“ И тя поклати главата си точно така, както направи професор Сайен, като издаде малко напред устните си.