Анатолий Днепров - Пурпурната мумия

Мая изключи апарата и аз не успях да й кажа, че бих предпочел Пурпурната мумия да приличаше на някой друг…

Най-страшното за мен започна тогава, когато конференцията завърши своята работа. Делегатите се разотидоха по градовете, след като приеха единодушно решение за това, че експерименталните данни за потвърждаване на хипотезата на Андров са недостатъчни. Интересът на света към Пурпурната мумия угасна за няколко часа, копията й бяха прибрани в хранилищата на музея и само една, онази, която бе аутопсирал лично Андров, беше пренесена в Централната патоанатомична зала.

Анатоми, патологоанатоми, физиолози, цитолози продължаваха дя я изследват. Преди да си замина за Ленинск, реших да разбера какво са постигнали. На прага на секционната ме посрещна Андров. Имаше уморен и измъчен вид.

Надникнах през открехнатата врата и видях няколко лекари с престилки, наведени над безформените останки на Пурпурната мумия.

— Как върви работата? — запитах Андров.

— Горе-долу. Огледалната симетрия на структурата на вътрешните органи не предизвиква никакви съмнения…

— Тогава какво правят с нея сега?

Андров сви небрежно рамене.

— Искат по този модел да установят възрастта й и да я сравнят с възрастта на вашата жена.

— Колко жалко, че когато са предавали по радиото жената, жителите на Антиземята не са прикрепили към нея бележка с биографичните й данни — пошегувах се аз. — Виж, надписът с огледално изоброжение на буквите все някак щяхме да разчетем.

— Аз съжалявам за друго. Ако бяхме успели да приемем цялата мумия на професор Филио, а не само главата му, на моите противници щеше да им бъде по-трудно да се изказват.

Бях съгласен с него. Бях се замислил, но Андров ме накара да се сепна:

— Вашата жена работила ли е с Филио?

— Да Тя му беше аспирантка. Изучаваше под негово ръководство индонезийската група езици.

Андров кимна и след това каза:

— Има още един начин да се докаже, че хипотезата ми е правилна… Но сега това зависи от тях. — И кимна към секционната.

— Възрастта на мумията ли?

— Да. А може и още нещо…

Изведнъж Андров ме хвана под ръка и ме поведе по коридора.

— Знаете ли, засега там няма нищо интересно. Искате ли да ви покажа как работи машината, която свива модела по обемната развивка на оригиналите?

— Искам.

Изкачихме се по ескалатора на горната въздушна линия, качихме се в гироплана, който се плъзгаше безшумно по стоманеното въже, и само за няколко минути прелетяхме над цяла Москва. Небето беше синьо, безоблачно, прохладно. Градът бе потънал в зеленина, забулена в лека синкава мъгла.

— Тук ли сте роден? — запита ме Андров.

— Не.

— Какви необикновени промени претърпя нашият град за някакви си тридесет години!

— Да. Кажете ми какво друго освен възрастта на мумията може да докаже вашата теория?

Андров сякаш избягваше да отговори на въпроса ми и продължи:

— Аз живея тук от рождение и втората реконструкция на Москва ставаше пред очите ми. Всичко беше като в приказка… Израстваха дворци гиганти, създаваха се паркове. Подземните влакове преминаха в безшумен транспорт. Над града закръжиха въртолети. Изчезна мрежата от тънки жици за тролейбусите и трамваите и вместо нея на сто метра височина бяха опънати леки висящи мостове и ето такива кули от лъскав метал, а към тях са закрепени стоманени въжета, по които се плъзгат гироплани… Животът стана много интересен и прекрасен… Животът стана прекрасен — повтори той замислено.

Исках повторно да му задам моя въпрос, но в това време гиропланът спря на спирката за пътници.

— Ето че пристигнахме — каза Андров. — А ето там е нашият приемателен център.

Долу се виждаше невисока сграда с плосък покрив, увита със зелен бръшлян.

Машината, която създаваше от пластмаса модели по тяхната импулсна развивка, се наричаше електроно-акустичен повторител. Тя представляваше гигантско съоръжение от блестяща неръждаема стомана, боядисана с ослепително бял лак. Работеше с едва доловимо бръмчене. От време на време от вътрешността й, от каналите за охлаждане, се изхвърляха навън струи топъл или прохладен въздух.

Зад стъклена преградна стена в края на залата имаше друга машина, много по-малка от първата. Ние тръгнахме именно към нея.

Пред таблото за управление седеше девойка и четеше книга. Понякога тя откъсваше очи от страниците и поглеждаше таблото. Точно пред лицето й светваше неравномерно неонова лампичка.