Анатолий Днепров - Пурпурната мумия

— Успокойте се, успокойте се. Моля ви. След една минута ще се свържем с Ленинск. Да вървим.

Като насън вървях по някакви коридори, плавах по някакви улици, изкачвах се с асансьори, чувах нечии гласове…

— На каква вълна се свързвахте с жена си? — чух глас.

— Не знам…

— А домашният ви телефонен номер?

— Не помня…

— Как е фамилното ви име?

Казах го.

— Седнете тук.

Андров седна до мен и сложи ръката си върху моята.

— Те ей сега ще се свържат с нея…

Само кимнах. Наоколо цареше гробна тишина. Огромен стенен часовник с махало бавно тракаше точно пред мен. Запомнил съм още голяма палма в дървено каче, а вдясно от нея бюст на Ленин на фона на стена от червен мрамор. А часовникът все цъкаше, цъкаше много бавно.

След това ми казаха:

— Идете в трета кабина.

Продължавах да седя неподвижен, безжизнен, безчувствен…

— Идете в трета кабина — повтори гласът.

— Вървете. Установена е връзка — дръпна ме за ръката Андров.

Тръгнах. Ето я трета кабина. Ето телефонната слушалка. Взех я.

Мълча. Гласът на телефонистката:

— Говорете.

— Мая — прошепвам аз.

— Ало, ало, Москва ли е? — чувам аз някъде съвсем наблизо.

— Мая! — крещя аз колкото ми глас държи.

— Да! Ти ли си, Вадим?

— Мая, жива ли си?

— Какво?

— Ти си живааа!!!

— Моля ти се, престани да крещиш! Нищо не разбирам. Къде ти е радиотелефонът?

Изведнъж съзнанието ми стана кристално бистро. Знаех какво трябва Да правя!

— Мая, слушай ме внимателно — започнах аз на срички. — Ти си болна. Много сериозно, разбираш ли, много. Веднага иди в клиниката и кажи, има съмнения, че си болна от лимфосаркома. Веднага, скъпа. Обещай ми, че ей сега ще тръгнеш!

В слушалката се чу веселият безгрижен смях на жена ми…

— Изумително! — каза тя най-после. — Преживели сме заедно само четири години, а мислим еднакво. Дори когато сме на разстояние един от друг на пет хиляди километра!

— Вед-на-га иди на лекар! — закрещях аз.

— Аз ти се о-баждам от ле-ка-ря! — отговори Мая.

Неприятно ме сви под лъжичката. А тя продължаваше да бъбри весело.

— Разбираш ли, вчера не се почувствувах добре. Една лека отпадналост. Днес дойдох в клиниката. Направиха ми всички изследвания. И какво мислиш? Когато започнаха да правят рентгеноскопия, намериха, че лимфатичните възли някъде в подстомашната област са малко увеличени. Доктор Ейтров така ми се накара, така ми се накара. Вие, казва, сте културна жена, а идвате толкова рядко на изследвания и ето че лимфатичните ви възли, казва, са увеличени с два процента. Как ти се вижда това?

— Добре — промълвих аз. — Продължавай, Мая…

— Е, после всичко е много просто. Инжектираха ми за всеки случай серум и за по-сигурно ми наредиха да се явя след половин година за повторна инжекция! Нали е интересно?

— Да, Мая… — казах аз.

— Ама ти там какво си мърмориш! Какво става с Пурпурната мумия?

— Тя умря… Тоест нарязаха я на части. Другите копия са в хранилищата.

— А потвърди ли се теорията на Андров?

— Не знам. Като дойда, ще ти разкажа.

— Да, да, мили идвай си по-скоро, толкова се затъжих!…

— Утре ще си бъда у дома!

— Чакам те! Довиждане!

— Довиждане!

Когато излязох от кабината, лицето на Андров сияеше. Той ме прегърна и ме притисна силно до себе си.

Кой знае защо, аз се разсмях.

— И на какво се радвате? Това че лимфатичните възли на Мая са увеличени с два процента, още не е доказателство на вашата теория за съществуването на антисветове и на антикопия на нашите хора.

— Това не е важно. Главното е, че жена ви е здрава. Аз толкова се тревожех…

— Наистина ли толкова вярвате в съществуването на антисветове, в съществуването на огледално копие на нашия свят? — запитах го съвсем сериозно.

— Струва ми се, че вие също повярвахте в нея — отговори уклончиво той, — иначе не бихте взели така присърце съдбата на Пурпурната мумия…

Усмихнах се смутено. Наистина защо се страхувах толкова много за Мая? Какво общо можеше да има между моята жена и нейното огледално изображение, прието по радиото от космоса? Естествено нищо!

— Щом вярвате в съществуването на антисветове, тогава продължавайте да улавяте и да дешифрирате тези интересни сигнали от глъбините на Вселената… Търсете… Може би ще намерите не онова, което очаквате, но все пак то ще бъде важно…

— Непременно ще продължа тази работа — каза замислено Андров. — И не само аз. Сега обаче ме порази мисълта на доктора, който аутопсираше Пурпурната мумия.