Иан Эсслемонт - Завръщането на Пурпурната гвардия

Тогава Кайл едва не се обади. Какво ставаше? Тези двамата явно бяха поставили всички в положение, от което нямаше измъкване. Какво не бе наред със стълбището? Изгърбения сякаш прочете мислите му, погледна го в очите и кимна към задната част на стаите. Кайл кимна в отговор.

Срещнаха се пред последния портал с гледка към двора. Гвардейците наоколо клечаха или се бяха облегнали на колоните с готови за стрелба арбалети. Разговаряха тихо помежду си и уморено и изпитателно поглеждаха към Сивогрив. Посред гръмотевиците и трополенето на дъжда до Кайл достигнаха дори изблици на смях. Зачуди се дали половината от наемническия занаят не опира до това да си достатъчно безразличен в лицето на предстоящата смърт.

Изгърбения му се ухили окуражаващо и потърка ръка в бедрото си.

— Какво има, момче? Изглеждаш тъй, все едно любимият ти кон току-що се е гътнал.

Кайл прихна за кратко пряко волята си. Дано Великият Вятър го опази! Човекът луд ли беше?

— В капан сме, нали? Няма как да избягаме и само Близнаците шегаджии знаят какво ще ни погълне.

Изгърбения повдигна вежди. Свали шлема си от варена кожа и се почеса по темето.

— Проклет да съм и аз, дебелоглавият глупак! Човек понякога забравя, знаеш. Служиш ли с едни и същи хора достатъчно дълго, тъй става, че можеш да четеш мислите им.

Той докосна едва наболата си коса и смачка нещо между ноктите си. Очите му срещнаха тези на Кайл. Бяха толкова светли, че изглеждаха почти безцветни.

— Прощавай, синко. Забравих колко си зелен. А пък нали точно аз те заклех! Хубава работа.

Той се извърна и се изхили.

— И? — подкани го Кайл.

— А! Да. Така, момко. Виждаш ли, Шен — магьосникът — сега е мъртъв. Сивогрив го довърши. Но нещото, за което Качулката и Опушения се опасяваха, че може да е тук, е тук. Шен е черпел от силата му през цялото това време. След това го е събудил, преди да умре. То е силно и страшно старо.

— Какво е то?

— Могъщ маг. Магус. Може би дори някакъв Асцендент. Господар на Лабиринта на Серк.

Асцендент — Кайл бе чувал тази дума няколко пъти. Мъж или жена с огромна сила. Знаеше думите, използвани от племето му за Лабиринтите. Някои от старейшините все още държаха да ги наричат „Крепостите“. Но не знаеше талийските им названия.

— Серк? Кой Лабиринт е това?

— На Небето.

Сякаш самият вятър, виещ около Кайл, го запрати във въздуха и го запремята през глава, докато фученето около него се превърна в гръмовен смях. Звукът изпълни главата му и прогони всички мисли. Той си спомни, че баща му казваше, че гръмотевиците са смехът на Вятъра, развеселен от самонадеяността на човеците и от безсмислените им борби. Зрението му сякаш се стесни до малък проход, все едно отново гледаше право нагоре в празното кухо стълбище на Хребета. Кайл примигна и поклати глава. Имаше усещането, че продължава да се върти.

Изгърбения се бе извърнал разсеяно.

— Трябва да тръгвам, момче.

Без да чака отговор, старият сапьор потупа Кайл по рамото и се запровира между мъжете.

Кайл се облегна на стената. Не усещаше коленете си. Вдигна сабята пред лицето си. Вода сълзеше и се стичаше по издълбания в стоманата знак на Вятъра. Възможно ли бе това? Възможно ли бе това същество да е едно от тях? Родоначалник на народа му. Свещен дух на Вятъра?

Дъждът отслабваше и Кайл погледна към заобикалящите ги плътни облачни стени. Като че Хребетът бе пронизал някакво друго измерение — свят на яростни тъмносиви облаци и безмилостен вятър. Докато Кайл гледаше, вятърът прерасна в буря, раздуха локвите дъждовна вода и накара всички да подирят убежище. Единствено Сивогрив остана прав, широко разкрачен, закрил лице с бронираната си ръка.

Вратата към главната постройка избухна навън, сякаш отнесена от взрив на морантска муниция. За тях Кайл бе слушал да разказват. Разпадна се на парчета, които пронизаха въздуха и с тракане отскочиха от колоните и стените като стрели от арбалет. Кайл трепна, когато един отломък закачи крака му. Един гвардеец отхвръкна назад и падна тъй внезапно, та никой не си направи труда да свали прицел и да провери как е.

Появи се мъж. Кайл беше поразен от масивността му, при все че не бе широкоплещест, колкото Сивогрив. Косата му бе гъста, млечнобяла и сплетена и изобщо не помръдваше от вятъра. Кожата му бе бяла като сняг. Надиплена и украсена с пискюли вълнена роба се спускаше от раменете до краката му като водопад от плат. Нищо по него не помръдваше — ни къдрица, ни ръб. Сякаш мъжът обитаваше някакво островче на покоя посред бурята.