Иан Эсслемонт - Завръщането на Пурпурната гвардия

Преследвача се намръщи недоверчиво.

— Дано тоя Сивогрив е толкоз добър, колкото разправят всички.

Огилви се захили и в очите му просветна шеговито пламъче.

— И корелците, и малазанците предлагат награда за главата му. И за едните, и за другите е изменник. Наричат го Господаря на камъните. Чувам, че го оценили на бъчва черни перли.

— Защо? — попита Кайл.

Огилви сви месестите си рамене.

— Предал е и едните, и другите, нали така? Надявам се някой ден да разбера как точно е успял — той намигна на Кайл. — Вие двамата сте местни, а?

Кайл кимна. Преследвача — не. Дори не помръдна.

Огилви потърка с ръка белезите, с които бе украсено плешивото му теме.

— Е, аз съм в Гвардията от десет години. Подписах в Дженабакъз.

Кайл бе слушал много за този поход. Последният голям поход на ротата, приключил преди години, когато малазанската офанзива запецнала. Всички ветерани мърмореха, че Малазанската империя не е това, което е била някога. И въпреки че ветераните си мълчаха за своето минало и за миналото на Гвардията, Кайл усещаше, че те често се бяха сражавали срещу малазанците.

— Тази мисия е много странна — продължи Огилви. — Просто се крием по дупките, нали? Докато магическият корпус практикува изкарване на дим през задника. Това изобщо не е в стила на Гвардията. — Той ги изгледа многозначително. — Освен това се скъсват да набират нови попълнения.

Колоната отново тръгна и Огилви зашляпа шумно след тях.

— За какво беше това? — запита Кайл Преследвача, докато вървяха.

— Не знам. Този Огилви е в Гвардията от десет години и дори и той не знае. Напоследък доста се ослушвам. Тази рота сякаш е разделена на две — старите срещу новите.

Високият жилест разузнавач грабна ръката на Кайл и я стисна толкова силно, сякаш го бе захапала хрътка. Спряха и тишината като че отекна в ушите на Кайл.

— Но ще ти кажа едно — рече той и се наведе към него, а сенките погълнаха лицето му. — В Пурпурната гвардия има хора, които бродят по земята от много дълго време. Натрупали са могъщество и знания. И не вярвам, че възнамеряват да ги изпуснат. Това е стара история. Надявах се, че съм я оставил зад гърба си.

Той пусна ръката на Кайл, тръгна и го остави сам в мрака и тишината на тунела. Кайл стоеше и се питаше как да разбира всичко това, а междувременно плъховете се окуражиха и заопитваха да се изкатерят по краката му.

Завари Преследвача пред една усукана желязна врата, която някога трябва да е преграждала коридора. Той се бе навел и я разглеждаше, като засланяше с шепа пламъка на малка свещ.

— Какво е това? — прошепна Кайл.

— Строшена е. Но по-важно е кога. Скорошно е. Желязото е още топло от ударите. Чу ли нещо?

— Стори ми се, че да… По-рано.

— Да, и на мен.

Той погледна напред към слабия златен блясък на фенера в тила на бавно изчезващата колона. Стисна една малка кожена кесия, окачена на врата му, и я потърка. Кайл бе забелязал този навик и преди.

— Чувал съм да говорят за този Сивогрив. Казват, че е много повече от това, което изглежда…

Кайл разгледа изкривената и усукана врата. Прътите бяха дебели колкото половината му китка. Нима севернякът намекваше, че Сивогрив някак си я бе изкъртил? Той изсумтя. Нелепо!

Очите на Преследвача, лешникови в пламъка на свещта, се обърнаха към него.

— Не съди прибързано. Сражавал съм се с много създания и съм виждал неща, които все още ми се струват невъзможни.

Кайл искаше да го попита за тези сражения, но мъжът изглеждаше разтревожен. Два пъти погледна Кайл с притеснени очи, сякаш съжаляваше, задето е разкрил мислите си.

На светлината на свещта на Преследвача Кайл можеше да различи как няколко стъпала се издигат от другата страна на вратата. Те блещукаха матово — черен базалт, скалата на Хребета. Стъпалата бяха изтъркани и имаха вдлъбнатини в средата. Той се изправи. Ръката му сякаш сама намери дръжката на кривата сабя. Преследвача изгаси свещта и миг по-късно Кайл успя да различи блясъка на фенера в далечината.

Настигнаха Огилви, който вдигна ръка и подсвирна удивено. Проходът извеждаше в кръгла зала, издълбана в същата скала, от която бяха направени стъпалата. Още черен базалт — устоите на Хребета. Размерът на залата обезпокои Кайл, докато не разбра, че в стените й е изсечено извито стълбище. Факли горяха в началото на стълбите, които се издигаха като спирала плътно покрай стената на залата. Присви очи и видя как колоната се катери бавно, в редичка по двама, начело с Опушения и Сивогрив. Той застана в средата и погледна право нагоре. Високо над него, над хората, право надолу се сипеше тъмносиня светлина, примесена със ситен дъждец. Влагата целуна извърнатото му нагоре лице. Светкавица освети голям колкото монета диск на самия връх на издълбаната отвътре в скалата колона. Замаян и пребледнял, Кайл се облегна на мократа студена стена. Някъде далече вятърът виеше като завързано куче, понякога прекъсван от оглушителна гръмотевица.