Кол Бьюкенен - И се възправи сянка

Някакво движение привлече вниманието му. Беше Дийджит, който най-сетне бе станал от стола си. Че наблюдаваше, без да върти главата си, как младият жрец бавно се отправи към вратите в задната част на залата.

Той се оттласна от стената и тръгна след него.

В блъсканицата на главния коридор туптенето на пулсиращата жлеза на Че се забави почти недоловимо. Той забеляза Дийджит пред себе си. Жрецът си вземаше чаша вино от една от банкетните маси, разположени от двете страни на залата. Край масите стояха прислужници, които обясняваха какви са по-екзотичните храни, подредени там. Дийджит опита малка лъжичка с месо от омар, след което хапна желиран костен мозък от снежен мамут. Кимна оценяващо с глава.

Че спря за миг и се скри в една ниша, в която имаше статуя на Нихилис в естествен размер. Забележително мрачното лице на Първия патриарх, което сега беше по-известно, отколкото когато е бил жив, се извисяваше над него. Че извади шишенце от джоба на робата си. Свали капачката, сложи пръсти върху отвора и го наклони надолу. Внимателно затвори шишенцето отново, след което прокара навлажнения пръст по устните си.

За секунда до ноздрите му достигна едва доловима остра миризма, след което тя изчезна. Все още с чаша в ръка, Дийджит се отправи към една от стаите отстрани на главния коридор. Докато минаваше покрай едната маса, Че също грабна чаша вино и го последва вътре.

Около горната половина на стаята минаваше вътрешен балкон за наблюдение. Че спря до парапета на място, откъдето можеше да вижда Дийджит с крайчеца на окото си, след което погледна надолу към провеждащото се по-малко съвещание. Присъстваха няколко дузини жреци. Повечето бяха забележително млади. Лицата им излъчваха плам, докато слушаха мъжа, който говореше пред високата карта мозайка на империята. Изглежда, че жрецът обсъждаше двустранния подход на управление.

Дийджит отпи от виното си и се заслуша в думите му. На балкона стояха неколцина други жреци, които наблюдаваха или тихо разговаряха помежду си. Че остана на мястото си. Внимаваше да не се докосва до виното си, както и да не облизва устните си.

Сякаш по свое желание очите му започнаха да изучават подробностите на картата — той обичаше такива произведения на изкуството.

Отбеляза преобладаващо белия й цвят, който представляваше народите под властта на Ман — свидетелство, че империята се е разпростряла върху по-голямата част от познатия свят като нашествие на ледници. След това започна да изучава по-топлото розово на онези, които все още й устояваха — изолираната и самотна Лига на Свободните пристанища в южната част на Мидерес; Занзахар и Халифата на алхази на изток, единствените доставчици на черен барут от загадъчните земи на Небесните острови; както и петънцата на малките кралства в планините Арадерес и Високия Паш.

Знаеше, че скоро ще рискува живота си в някоя от тези оцветени в розово като човешка кожа страни, където щеше да участва в нашествието и да помага да бъдат разгромени хората, които империята бе заклеймила като свои най-опасни врагове. Макар Че да подозираше, че причината беше най-вече в богатството им от зърно и минерали, както, разбира се, в незачитането им на култа на Ман. Въпреки това така щеше да има шанс да напусне ограниченото пространство на Ку’ос с целия му фанатизъм, параноя и игри за власт, които бяха кръвта, течаща във вените на имперската столица, както и свързаните с тях дребни и незначителни убийства, превърнали се до голяма степен в негов живот.

Че погледна към прозореца в отсрещния край на вътрешния балкон, който гледаше на север към спящата метрополия на Ку’ос. Няколко небесни кораба се носеха над него. Задвижващите ги тръби оставяха следи от огън и дим по звездното небе. Под тях като огромна ръка от проблясващи светлини, очертана от изкуствено създадената брегова линия на фона на тъмния покров на морето, лежеше островният град.

Че проследи контурите на голямата колкото остров ръка, докато вниманието му не се спря върху Първото пристанище — водното пространство между „палеца“ и „показалеца“ на острова, където в мрака проблясваха нощните фенери на флотата, която щеше да го отведе във войната веднага щом заповедта бъде дадена.

— Както ни учи Нихилис — казваше говорещият под него — и както сме правили, усъвършенствайки се през годините на нашето разрастване, едната ни ръка управлява със сила, а другата — със съгласие. Хората трябва да бъдат съпричастни чрез своето подчинение на Ман. Трябва да проумеят, че това е най-добрият и най-истинският начин, по който да живеят. Ето защо, когато орденът завладял Ку’ос по време на Най-дългата нощ, той се отървал от момичето кралица и старите политически партии на благородниците, но въпреки това запазил демократичното събрание. И затова гражданите на централната част на Средната империя гласуват за Върховен жрец на своя град и за по-незначителните администратори на различните райони. Този акт ние наричаме „ръката на съучастието“, ръката, която позволява на хората да имат малко участие в управлението на собствения си живот или поне им създава усещането за това. Това е тайната на нашия успех, макар че едва ли може да се нарече „тайна“. Благодарение на това управляваме толкова успешно.