Кол Бьюкенен - И се възправи сянка

Устните на Че се изкривиха при тези думи. Той знаеше, че е нужно нещо повече от двустранно управление, за да може Ман да задържи познатия свят в хватката си. В края на краищата той беше дипломат и част от третата, скритата ръка. Такива бяха и елашите — онези шпиони, изнудвани и заговорници, занимаващи се с преврати и контрапреврати. Такива бяха и регулаторите — тайната полиция, онези, които наблюдаваха масите за признаци на несъгласие и организираност и които твърдяха, че всичко, противоречащо на учението на Ман, е престъпление.

Той забеляза, че Дийджит се усмихва, докато слуша. За миг Че изпита смътно усещане, че е свързан с този мъж. Може би той също беше част от третата ръка. За пръв път се зачуди какво ли е сторил Дийджит, за да заслужи такава съдба, тъй като началникът на Че не му беше казал нищо друго, освен онова, което трябваше да стори.

Но тогава Дийджит се обърна, пристъпи към вратата и мигът настъпи.

Че направи крачка напред и жрецът докосна ръката му. Че внезапно сграбчи мъжа за китката и го завъртя, така че двамата застанаха един срещу друг. По безцеремонното лице на жреца премина сянка на изненада.

Без каквото и да е предупреждение Че допря устните си до тези на Дийджит в някакво подобие на груба целувка.

Жрецът отскочи назад и гневно ахна. Погледна ядосано Че. Дипломатът все още държеше китката му и усети тръпката, която премина по тялото му.

— Не бива толкова лесно да предаваш доверието на приятелите си — тихо му каза Че, както му бяха наредили, след което отпусна хватката си.

Сърцето му биеше учестено. Дийджит избърса устни с опакото на ръката си и излезе от стаята, след като хвърли един-единствен поглед на Че.

Дипломатът изчака няколко мига, докато хората около него нервно избягваха погледа му. Обърна им гръб, взе друго шишенце от джоба си и изсипа част от черната течност в свитата си шепа. Изчисти устните си с нея, след това я разтърка и върху ръцете си. Изжабурка остатъка в устата си и го изплю на пода.

В коридора отвън Дийджит не се виждаше никъде.

В този момент той напълно изхвърли жреца от мислите си, сякаш младият мъж беше вече мъртъв.

Дум, дум, дум.

Жената жрец воин отпусна облечената си в ръкавица ръка пред масивната желязна врата на Залата на бурите и отстъпи назад, оставяйки Че сам пред нея, докато тя се отваряше.

Срещу младия дипломат стоеше възрастен жрец, когото той не познаваше. Че беше чул, че предишният служител на портала е бил екзекутиран, защото по погрешка е пуснал рьошуните в Залата на бурите по време на скорошното им нахлуване в кулата. Говореше се, че съдбата му била решена след дълго пълзене над Крокодила, последвано от бавно смачкване от Желязната планина.

След моментно колебание Че пристъпи през прага.

Залата на бурите почти не се беше променила от последния път, когато го бяха призовали тук преди — колко станаха — един-два месеца. Не можеше да си спомни. Откри, че линейността на времето в спомените му е странно объркана след завръщането му от последната дипломатическа мисия срещу рьошуните, сякаш той вече не искаше да си спомня ежедневния си живот. Тази нощ залата беше празна, макар всички лампи да светеха с ярки трептящи пламъци, оцветени в зеленикаво от зелените стъкла.

— Светият матриарх ще се срещне с теб след малко — обяви възрастният жрец, след което се поклони и се оттегли в една стая до входа.

Че скръсти ръце, пъхна ги в ръкавите на робата си и зачака.

Пулсиращата жлеза вече беше забавила ритъма си до този на сърцето му.

През прозорците, заобикалящи кръглото пространство, той забеляза Светия матриарх Сашийн, която стоеше отвън на балкона сред малка група жреци. Беше висока жена, облечена в нетипично обикновена бяла роба и загледана към тъмното небе на Ку’ос отвъд парапета, докато разговаряха помежду си с гласове, приглушени до шепот от дебелото стъкло.

Въглените пропукваха в каменната камина в средата на стаята. Димът беше засмукван от железния комин, който изчезваше в пода на спалните над него. До камината имаше още една карта на империята. Всъщност беше същата, която стоеше там и по времето на предишното му посещение — лист хартия с черно мастило, закачен върху дървен триножник. Върху него грубо с молив все още бяха отбелязани линии, обозначаващи движенията на флотите за предстоящото нашествие в мерсианските Свободни пристанища. Срещу този уютен кът в полукръг бяха подредени кожени кресла. На други места в стаята имаше още столове и дълги пейки, покрити с животински кожи, както и ниски маси с купи с плодове, горящ тамян или течни наркотици.