Кол Бьюкенен - И се възправи сянка

Отвън останаха само Сашийн и един-единствен телохранител. Жената сякаш беше потънала в мислите си. Че усети върху бузата си течението от отворената врата, въпреки това шумът на града от другата страна беше едва доловим. През последните седмици на насилствено наложен траур той беше необичайно тих. Когато Сашийн се обърна и влезе в Залата на бурите, тя беше стиснала основата на носа си между палеца и показалеца, сякаш я мъчеше главоболие. Телохранителят й остана отвън и започна бавно да патрулира по балкона. Тя се приближи до една полица с бокали, от които се надигаше пара, и се наведе да вдъхне от единия от тях. Устата й се отвори, тя се изправи и лицето й поруменя.

Очите на Сашийн проблеснаха за миг, когато видя дипломата, който я чакаше. Тя мина покрай него и се отправи към огъня, протегнала ръце напред, за да се стопли.

— Направи ли го? — попита го тя, обърната с гръб към него.

— Да, матриарх.

— Тогава седни и се стопли.

Не му беше студено, но въпреки това направи онова, което му наредиха, като избра една застлана с кожа пейка пред огъня. Седна изправен, със скръстени ръце. Дишаше дълбоко, борейки се с желанието да се почеше по врата. Миг по-късно Светият матриарх се извърна от въглените и седна до него, толкова близо, че коленете им се докосваха. Можеше да усети мириса на греяно вино в дъха й и осъзна, че тя е пияна.

Кожата на пейката изскърца, когато тя кръстоса дългите си крака един върху друг. Цепката на робата й се разтвори точно колкото да разкрие нежната кадифена кожа на бедрото й. В сравнение с обичайното й облекло, роклята беше доста обикновена, но бе с по-малък размер и памучният плат беше опънат върху извивките на тялото й. Ноктите на босите й крака, които се подаваха отдолу, бяха лакирани в яркочервено.

— Бушрали ми каза, че те няма да ми отмъстят за това, че съм убила техния ученик.

— Рьошуните ли? — осмели се да попита Че.

Тя раздразнено присви очи. Не ми се прави, че не разбираш.

— Малко вероятно е — поклати глава Че. — Ученикът не е носил Клеймо. Те отмъщават само от името на онези, които носят Клеймо.

Тя се замисли върху думите му и хвърли поглед към спящата си майка, преди да заговори отново. Тогава той забеляза червените следи отстрани на врата й, които продължаваха надолу под яката на робата й. Приличаха на следите от изгаряне, оставащи след пречистване.

— Но за тях това ще бъде нещо лично — предположи тя, — публично унижение. Убийство на един от младите им членове.

Тя се сети да мисли за това чак сега, след като екзекуцията е извършена — каза си Че.

— Не, те не мислят по този начин. Имат нещо като свои правила. За тях отмъщението е своеобразна естествена справедливост или поне един вид проста причинно-следствена връзка. Те обаче мразят отмъстителността. Да отмъщават по лични причини, би означавало да сторят нещо, което би противоречало на всички техни вярвания, за които се сещам.

— Разбирам — отвърна тя с безгрижен тон, може би развеселена от идеята за съществуването на такива принципи. — Бушрали ми каза горе-долу същото. Исках да го чуя и от теб — човек, който е живял сред тях и е бил един от тях.

Че не можа да се сдържи и извърна поглед за момент, макар да знаеше, че това би издало внезапното неудобство, което изпитваше. Почти подскочи, когато усети ръката й да го гали по крака. Че срещна тъмношоколадовите очи на матриарха и този път видя в тях нещо различно — нежност.

Сашийн се усмихна.

— Гуанаро! — извика тя към другия край на стаята. — Стана ли вече време за закуска?

Възрастният жрец, който се грижеше за желанията й, се появи от страничната стая до вратата. Той кимна и влезе обратно вътре. Че го чу да издава резки заповеди, последвани от тракане по дъски за рязане и тропането от отварянето и затварянето на вратички на шкафове.

— Може би малко пясъчни скариди в масло! — извика тя след него.

Сашийн се облегна назад, загледана в огъня на камината пред тях. Ръката й неспокойно гладеше облицованата в кожа облегалка на пейката.

— Още не съм ти благодарила — разнесе се тихият й глас.

— Матриарх?

— Направи ни голяма услуга, като ни отведе до дома на рьошуните. Доказа на мен и на ордена своята лоялност. Ето защо пожелах ти да си моят личен дипломат в този… — тя махна с ръка към картата — наш план. Разбираш ли това?

Че кимна с глава и видя, че тя се обърна да го погледне.

— Отивам на война в едно от най-рискованите начинания, които някога сме опитвали. След като напусна това светилище, ще съм също толкова уязвима, колкото и всеки друг. Не само за враговете си, но и за своите хора — например генерал Романо. Стига да му се удаде и най-малката възможност, той би ми извадил очите. И така — тя се усмихна отново със скована мимолетна усмивка, сякаш се готвеше да признае нещо, — ще имам нужда от хора, на които мога да поверя живота си, за които ще съм сигурна, че ще следват заповедите ми, и които без скрупули ще си свършат работата.