Кол Бьюкенен - И се възправи сянка

Старият му другар широко отвори уста и след това се втурна към него с блеснали очи.

— Ти си жив — прошепна той на хоншу, след това протегна ръка да опипа Аш, сякаш за да се убеди в съществуването му.

— Радвам се да те видя, стари приятелю — каза Аш, когато се прегърнаха. — Адски се радвам да видя всички ви.

В най-голямата палатка на лагера, където се бяха събрали останалите рьошуни, цареше шумно вълнение. Дори Виждащият слезе от колибата си, за да се присъедини към тях, и сърдечно поздрави Аш.

Оцелелите бяха общо двайсет и четирима — много от тях бяха ученици или най-младите рьошуни в ордена. По-възрастните бяха бранили вратите, за да им спечелят малко време. Измежду оцелелите Аш видя Стреч от Зелените острови и хитрия Хул, както и двамата братя Неварес, които седяха заедно както винаги.

Разпалиха по-силно огъня в централното огнище, докато вятърът отвън виеше. Намериха алкохол и достатъчно храна, за да празнуват. Изглежда, че запасите им бяха доста прилични. Барача обясни, че са качили припаси от пристанището Чийм, докато чакали завръщането на рьошуните, които все още не са се били прибрали от мисиите си, за да могат да решат какво ще правят по-нататък. Мненията по този въпрос все още бяха противоречиви. По-младите оцелели искаха да обявят кръвно отмъщение срещу Империята на Ман, независимо че правилникът на рьошуните забраняваше подобно нещо. Други като Барача смятаха, че могат да възстановят ордена другаде и да продължат, стига да открият безопасно място за тази цел.

Аш се зачуди колко ли още се колебаят.

Когато накрая пристигнаха Миър и Коя, Аш бързо се изправи, за да ги представи. Миър се усмихна, а Коя, приведен над бастуна си, кимна за поздрав.

— Това са приятели — обясни Аш на всички. — Дойдоха, за да ни направят предложение.

Рьошуните в палатката се размърдаха неспокойно.

— И какво е това предложение? — попита Алеас.

Коя тъкмо отваряше уста, за да отговори, когато Аш поклати глава.

— Не тук.

И той излезе навън, знаейки, че всички ще го последват.

Аш спря пред развалините. През главата му преминаваха стотици мисли. Дълго време той просто гледаше останките, които бяха надгробната могила на неговия дом и приятелите му.

Чу, че рьошуните се събират зад него.

— Кажи им — извика Аш през рамо.

Той не слушаше, докато Коя им говореше. Вместо това се наведе и започна да изучава частиците пепел, които танцуваха и се носеха във въздуха. Затвори очи за момент и когато ги отвори отново, заби изпънатите си пръсти в купчината пепел и останки и бавно ги извади.

Прокара пръсти по главата и лицето си, чак до основата на тила. Едва тогава се обърна с лице към насъбралите се рьошуни.

— Къде е базата ви? — обърна се Барача към Коя. — Откъде работите?

— Най-вече от Свободните пристанища.

— Тогава значи сте мерсианци?

— Повечето от нас, макар и далеч не всички.

— Я ни обяснете отново — какво точно правите?

Коя наклони глава и погледна към Миър.

— Борим се срещу… — започна монахът, след това разпери ръце, внезапно почувствал се неловко, и ги плесна една в друга. — Предполагам, че може да се каже, че създаваме съсредоточия от сила.

— А манианците? — разпалено попита Алеас. — С тях борите ли се?

— Разбира се.

Тогава заговори Кош:

— Значи, искате да дойдем да работим за вас?

Миър си пое въздух през носа и известно време гледа небето над главите им.

— Не — отвърна той. — Искаме да ви попитаме дали вече сте готови да изберете страна.

— Разбрали сте ни погрешно — обади се старият Виждащ с тихия си глас. — Рьошуните не взимат страна.

— Тогава може би е време да се превърнете в нещо друго — отвърна Коя. — Нещо ново. В крайна сметка всички неща се променят, не е ли така?

Аш наблюдаваше внимателно рьошуните. Вятърът развяваше косите и робите им. Клоните на дърветата около тях се поклащаха и от тях се сипеше сняг. Мъжете усетиха, че той чака своя ред да заговори, и един по един се обърнаха и насочиха вниманието си към него.

— Сато беше построен от изгнаници, които бягаха след поражението — обърна се към всички той. — Сега отново сме изгнаници.

Той пристъпи напред, така че да застане в средата на групата. Срещна погледа на Виждащия.

— Отново ли ще бягаме и ще се крием? — попита той насъбралите се рьошуни. — Или ще почетем онези, които загубихме тук, като се борим за нещо, за което си заслужава? Дори да трябва да изберем страна, докато го правим, дори това да означава, че повече няма да сме рьошуни? Тогава ето какво ще ви кажа. Точно това бих искал да направим.