Кол Бьюкенен - И се възправи сянка

— Какво си правил?

— Мога да те отведа до Чийм, ако искаш.

— О? Предполагам, че ще полетим като лист, носен от вятъра?

— Имам приятел, който притежава кораб — отвърна Миър с една от бързите си момчешки усмивки.

Изражението на Аш беше достатъчно красноречиво.

— Истина е — весело го увери мъжът.

— Кажи ми защо би си направил целия този труд заради стар чуждоземец като мен?

— Защото искаме да дойдем с теб. В Сато.

Ръката на Аш се протегна към меча му, но улови въздух. Беше оставил оръжието си в стаята.

— Кой си ти? — студено попита той. — Откъде знаеш за Сато?

Мъжът сви рамене и протегна ръце в жест на откритост.

— Аз съм този, който казвам, че съм. И малко повече от това. Единственото, което трябва да знаеш в този момент, тук и сега, е, че съм твой приятел, Аш. И че имам приятели. Хора, които много биха искали да разговарят с ордена на рьошуните.

— Вече няма орден на рьошуните.

— И защо няма? Защото имперските войници са го нападнали ли? Да, вече говорихме с няколко от агентите ви в Свободните пристанища. Всички ни казаха същото като теб. Въпреки това в Чийм може да има оцелели. Ако има такива, бихме искали да им направим предложение.

Аш вече стоеше прав, макар да не си спомняше да е ставал.

— Ти си един от Избраните?

Монахът му отвърна със скромно кимване на главата.

— Повярвай ми — ние само искаме да разговаряме с твоите хора. А в замяна може би ще пожелаем да ти помогнем.

— Да ми помогнете? За какво?

Миър пристъпи напред и сложи ръка на рамото му. Той погледна Аш право в очите.

— Да ти помогнем за онова, което си загубил, приятелю.

Дълбоко под Храма на шепотите старата Кира, майката на Сашийн, излезе от изкачващата се кутия в подземния тунел, осветен от газови лампи, и видя, че всички карети без една вече са заминали.

Тя се качи на последната. Колелата на каретата бяха върху релсите, кочияшът старателно избягваше да я гледа в очите, а впрегнатите зелове душеха и пръхтяха нетърпеливо. Кира дръпна силно въженцето, звънчето иззвъня и кочияшът — роб с нездрав цвят на лицето от липсата на слънчева светлина — размаха камшика си над гърбовете на животните и те потеглиха.

Дълбоко в сърцето й гореше ожесточен огън.

Скучните бетонни стени се нижеха покрай погледа й под пронизващата светлина на лампите, разделени от еднакви по големина пространства мрак, и я връщаха към спомените за дъщеря й и внука й, младия Киркус. Мисълта за тях подклаждаше пламъците в душата й — и двамата бяха мъртви.

Кира беше тази, която в качеството си на началник в Отдела беше дала заповед на дипломата Че какво да направи, в случай че Сашийн бъде заловена или избяга от битката. Такава заповед трябваше да бъде давана винаги, когато матриарх или патриарх излиза на бойното поле. В случая се бе наложило да я даде тя.

И сега това наистина се беше случило. Дъщеря й беше мъртва, отровена от куршума на дипломат.

О, Сашийн — помисли си тя и не можа да потисне усещането за загуба, което изпълни немощното й тяло.

Пряката й кръвна линия щеше да свърши с нейната смърт. Останалите в рода Дюбоа — природената й сестра Велма и неприятният й син щяха да сложат ръка на намаляващото богатство на семейството.

Мислите й се насочиха към дипломата, който все още бе на свобода в Кхос — онзи, който очевидно беше прострелял дъщеря й в шията. Че, младият мъж, обучен за рьошун, който беше дезертьор, ако обърканият доклад от близнаците изобщо беше точен.

Кира се зачуди как може да го премахне.

Стори й се, че прекара часове, поклащайки се в каретата, докато тя се движеше все надолу по безкрайните релси, губещи се в далечината. Време беше да обмисли положението, да остави емоциите си бавно да се уталожат до степен на безчувственост и умът й да се успокои.

Каретата се раздруса и спря и тя видя, че са пристигнали. Толкова дълбоко под катакомбите на Хиперморума въздухът беше застоял.

Кира слезе и се отправи към тежката желязна врата в стената. Още докато я приближаваше, от кабинката излезе жрец, за да я отвори. Той се поклони ниско и тя пристъпи през високия праг в малката стая, която беше цилиндрична, с гладки като стъкло стени и й създаваше усещането, че се намира в бутилка. Другият й край беше преграден с още една кръгла желязна врата.

Светлината бавно намаля и настъпи мрак. Чу се съскане и тя беше облята от фини пръски, които миришеха на борови дървета и на море.

— Вашата парола, моля — разнесе се глас, който идваше от всички страни.