Кол Бьюкенен - И се възправи сянка

— Осем-шест-нула-четири-девет-девет-едно.

Вътрешната врата се открехна. Кира пристъпи през нея към светлината отвъд.

Бункерът беше гробницата, в която погребваха хората живи. Железните врати бяха поставени, за да им попречат да излязат, както и да възпрепятстват влизането.

Жреците и робите, които живееха тук, долу, никога повече нямаше да видят небето. Някои доброволно бяха приели това половинчато съществуване, но повечето не бяха получили право на избор. Сухият филтриран въздух, който проникваше в стаите, носеше атмосферата на изоставени надежди и завинаги потиснати желания. От басейните, залите и клетките на харема се разнасяха приглушени разговори. Библиотеките и стаите с карти бяха тихи. Дори се чуваше как пее момче, застанало голо на пиедестал в коридор от мрамор, то възпяваше ревността на влюбените.

Кира стоеше под газовите лампи, които осветяваха толкова ярко това място, че сякаш беше посред бял ден. По облицованите с кожа стени имаше фризове с горски ловни сцени. В чакалнята се носеше мирис на влага и гнило, който надделяваше над свежите благоухания на дрехите и кожата й.

Още четирима души стояха в стаята в различни пози. Сред тях беше Октас Лефал — знаменитият чичо на Романо се беше подпрял на полицата на декоративната камина, докато гледаше към нея иззад големия си нос. Изглеждаше доволен от новината за смъртта на матриарха. Останалите бяха застанали до бара и разговаряха помежду си шепнешком.

Кира отвърна на погледа на Октас също толкова ледено. Днес нямаше да му достави удоволствието да покаже чувствата си.

Всички млъкнаха, когато двойната врата изтрака и се отвори. Бързо се подредиха в редица и паднаха на колене с ниско склонени глави.

Столът на колела с висока облегалка изскърца, избутан вътре от плещест млад жрец. Пред очите на мъжа, който седеше в него, имаше очила с позлатени рамки. Той беше гол под леко разтворената си копринена роба и старческата му повехнала кожа беше покрита с червеникавокафяви петна и странни остри бели косми. Плешивата му глава леко се олюля, когато столът спря пред тях. Мъжът, който го буташе, се оттегли от стаята и затвори вратата.

Нихилис внезапно отвори очи.

През дебелите стъкла воднистите му очи изглеждаха препалено големи и злобни.

— Кира — рязко каза той и гласът му прозвуча точно толкова изтощено и стържещо, колкото се очакваше на неговите сто трийсет и една години, — дъщеря ти лежи мъртва в Кхос. Моите съболезнования за загубата ти. Нека я запомним със силните й страни, а не с множеството й слабости.

Кира склони глава още по-ниско, макар и само за да скрие внезапната руменина, предизвикана от гнева й.

Мъжът иззвъня с миниатюрното звънче, което лежеше в скута му. Върховете на пръстите му бяха черни като въглен.

Влезе друг жрец, който тихо премина по плюшения килим, за да му подаде кристална чаша, пълна с кралско мляко. Нихилис млясна с устни и отпи. На лицето му се появи цвят и той се изправи. Робата му се разтвори още повече и разкри сребърните игли в зърната на гърдите му, както и множеството пиърсинги по гениталиите му.

Кира го наблюдаваше изпод клепачите си. Мразеше го толкова, колкото се страхуваше от него.

— И така. Какво трябва да направим сега? Изглежда, имаме празен трон, който трябва да бъде зает от някого.

Октас Лефал пръв прочисти гърлото си. Той беше на възрастта на Кира и също беше участвал в Най-дългата нощ и последвалия възход на Ман.

— Племенникът ми възнамерява да предяви претенциите си, след като си осигури контрола над Експедиционните сили в Кхос. Той е най-силният кандидат и всички тук го знаят. Трябва да наредим на архгенерал Спарус да премине под негово командване. Нека преходът да бъде плавен и да довършат превземането на Бар-Кхос.

— Чувствата ти са предвидими, Октас. Както винаги. И какво мислят за това останалите от вас?

— Поддържам това предложение — заяви Чишара от Бонес. — Колкото по-дълго се води тази война, толкова по-скъпо ще струва на всички ни.

Харт от забогателия от въглища клан Чирт погледна изненадано Чишара.

— Може и така да е — високо каза Харт. — Но има и други, които възнамеряват да изявят законните си претенции за трона. Синът ми е един от тях. Той трябва да получи своя шанс.

Лефал изсумтя подигравателно, сложил пръст върху дългия си нос.

— Искаш да подкрепя храбрия Романо — каза му Нихилис. — Въпреки това нашият обичай не е такъв, нали? Не. Първо трябва да преценим дали е достатъчно подходящ да управлява. Ако спечели в Кхос, може и да получи съгласието ми. Ако ли не, ще видим кой ще се издигне след междуособиците тук, в Ку’ос, и аз ще реша дали това е правилният човек.