Кол Бьюкенен - И се възправи сянка

— Тогава ето го и отговора на твоя въпрос, нали?

Беше звук, който не приличаше на никой друг — ревът на горящите двигателни тръби на небесен кораб. Той изпълваше въздуха, заглушаваше всички други звуци, така че след известно време, когато ушите привикнеха с него, той се превръщаше в своеобразна тишина.

Аш се притисна към парапета, докато небесният кораб започваше да кръжи бавно над земята на манастира. Той отпусна хватката си, когато погледна надолу към малката горичка от дървета мали с техните покрити от сняг медни листа и рязко очертания черен правоъгълник на развалините, които лежаха в средата им като отпечатък на разгневено божество.

В оредяващите покрайнини на горичката се издигаше лагер от брезентови палатки, от чиито метални комини излизаше дим.

— Каза, че всички са загинали — отбеляза Миър. — Спомняш ли си?

Аш можеше само да ги зяпа, изпълнен с удивление.

Той чу потрепването на бастун по палубата и Коя дойде, за да се присъедини към тях.

— Духът ми се повдигна, като видях, че има оцелели — бодро отбеляза той и след това се обърна към капитана на кораба, който стоеше на квартердека заедно с кормчията си.

Двамата обсъждаха къде трябва да се приземят.

Той почука силно с бастуна по дъските, за да бъде чут сред шума на горящите дюзи.

— Побързай, Ронсон. Свали ни долу!

Аш скочи на земята още преди корабът да е кацнал в снега и миг преди момчетата да скочат, за да привържат съда с колове и въжета, докато вятърът развяваше дрехите и косите им.

Около него високопланинската долина лежеше застлана с бял килим. Една сврака изграчи отнякъде, сякаш се кикотеше на мръсен виц. Аш остана неподвижен за момент, вперил поглед в очертанията на далечните издуващи се палатки. Той поглади с палеца си прибрания в ножницата меч.

Направи няколко колебливи стъпки и след това се отправи с широки крачки към тях. Кръвта му вече бушуваше.

Когато наближи най-близката палатка, чийто покрив беше хлътнал от навалелия сняг, внезапно чу високите гласове на хора, които спореха. Аш я заобиколи, за да стигне до входа. В същия момент Барача излезе навън, намръщил покритото си с татуировки лице.

Едрият алхази замръзна от изненада. По лицето му премина любопитна смесица от чувства — изненада, гняв, объркване и най-накрая облекчение.

— Ти, дърто копеле! — възкликна той, сграбчи го за раменете и го разтърси, преди Аш да е успял да отвърне.

Зад Барача видя Сересе и Алеас, които седяха на грубите нарове в палатката с карти за игра в ръцете и зяпнали уста.

— Аш! — възкликнаха и двамата и се втурнаха да го поздравят.

Тялото му се изпълни с топлина, докато се прегръщаха. Най-сетне успя да се освободи от тях, чувствайки се неловко, задето така открито е показал чувствата си. Кимна към чукана, останал от лявата ръка на Барача, който сега беше обвит с кожа:

— Значи зарасна добре, а?

— Аха, достатъчно добре. Но ме сърби, дявол да го вземе.

Да — помисли си Аш и си спомни за Ошьо и липсващия му крак, който той все чешеше, защото в спомените му беше все още от плът и кръв.

Внезапно всички започнаха да говорят един през друг. Аш махна с ръка, за да прекъсне въпросите им.

— Кажете ми — подхвана той, неспособен да се сдържа повече. — Онази урна, която ви дадох, пазите ли я още?

— Разбира се — избоботи Барача. — Дадох я на Алеас да я съхранява.

Алеас отиде и извади урната с праха изпод леглото си. Облекчението, което Аш изпита, беше толкова огромно, че за миг цялото му тяло се разтрепери.

— Ела — каза му Барача. — Трябва да те заведем при останалите!

— Значи си научил какво е станало? — попита го Барача през рамо, докато вървеше отпред.

— От нашия агент в Кхос.

— Изгубихме половината си хора по време на нападението. Когато Ошьо осъзнал, че ситуацията е безнадеждна, той наредил на всички, които могат, да слязат долу в наблюдателницата. Манианците си тръгнали, без дори да разберат, че те са били там.

Аш спря и ботушите му затънаха дълбоко в снега. Дори сега усещаше фини частици пепел в ноздрите си.

— Как е загинал Ошьо?

Барача замълча за момент, преди да се обърне към него.

— Намерихме го при портите, заобиколен от останалите. Там е била последната им позиция, така че другите да могат да стигнат до долу.

— А Кош?

— Отслабнал е още повече. И пие повече от всякога.

— Значи е жив?

— Ела да видиш.

Това беше повече, отколкото Аш можеше да се надява — още една задушна палатка и Кош, който седеше върху леглото и разговаряше с група ученици.