Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— Кой си ти? Приятел на Велиана?

— Това… Това е Мъртвешката маска — каза тя. — Той ни помогна тази нощ. Има вероятност да е спасил всички ни. Бяхме предадени, Гарик. Когато…

— Взехте ли стоката? — прекъсна я Гарик.

— Да — отвърна след миг мълчание Велиана.

— Хубаво — проточи предводителят и се отпусна обратно върху възглавниците, където изтегли кинжала си и започна да го премята в ръка. — Кажи сега за предателството. И за… Мъртвешката маска.

— Един от хората ти те предаде. Той уби останалите си съгилдийници и се зае да помага на Ястребите да устроят засада. Те възнамеряваха да унищожат останалите Пепеляви, с което да нанесат сериозен удар върху гилдията ви — каза маскираният. — А аз ги убих, за да покажа ценността си. Искам да се присъединя към Пепелта. Велиана ме прие.

Велиана понечи да се намеси, но се отказа. Вече беше безсмислено да спори. Освен това очите на Гарик пламтяха заради чутото. Той остави лулицата и внимателно докосна върха на кинжала си.

— И откъде знаеше за намерението на Ястребите да устроят засада? — попита той.

Мъртвешката маска се усмихна, но не каза нищо.

— Няма значение — продължи Гарик. — От думите ти разбирам, че предателят е мъртъв?

— Умря по особено мъчителен начин — отвърна маскираният.

— Отлично. В такъв случай най-настоятелен става въпросът с тъй пламенното желание на Ястребите да ни унищожат. Трябва да помисля над това.

— Да помислиш? — попита Велиана. — Трябва да нанесем ответен удар, и то бързо, преди те да са разбрали, че засадата им се е провалила. Не се съмнявам, че неколцина от техните все още обхождат улиците ни. Ако обозначим границите си с тяхната кръв, това определено ще изпрати силно послание.

— Няма да правим нищо подобно — заяви първомайсторът. Той трепна, когато по невнимание се убоде с върха на оръжието си, но не посегна да почисти острието, а остана загледан в стичащата се по него струйка. — Ще се справя с това по своя начин. Кадиш Вел не е истинска заплаха за нас.

— С цялото ми уважение — отбеляза Мъртвешката маска, — ако не бях аз, в този момент всички ваши преговарящи щяха да лежат с прерязани гърла.

В стаята настъпи пълна тишина. Излегналите се наоколо крадци видимо очакваха да се случи нещо.

— Нима? — бавно попита Гарик. Велиана се напрегна. Какво ли щеше да направи първомайсторът? — В такъв случай е добре, че разполагаме с теб. Патрик, заведи го горе и му дай плащ. Новият ни член не бива да се разхожда с неподходящи цветове.

Мъртвешката маска се поклони, смигна на Велиана и последва крадеца.

Гарик отново се изправи и погледна към останалите.

— Вън. Достатъчно от запасите ми изпушихте. Махайте се!

Крадците побързаха да се изнижат. Само Велиана не помръдна, задържана от безмълвната заповед на погледа му. Когато последният Пепеляв затвори вратата след себе си, Гарик се озова край нея и я сграбчи за врата.

— Да не си се побъркала?

Тя запази ритъма на дишането си спокоен. Сегашният натиск на пръстите му нямаше да остави белег, но ако силата се увеличеше…

— Аз бих могла да те запитам същото.

Гарик повдигна вежда. Вените в очите му пулсираха. Тя изтегли един от кинжалите си и го допря до китката му.

— Хайде, стисни по-силно — предизвика го тя.

Предводителят я пусна и отстъпи. От прободения по-рано пръст все още се стичаше кръв.

— Аз съм твой първомайстор — каза той. Сякаш това имаше някакъв смисъл.

— Бих могла да те заменя по всяко време.

— Но те никога не биха те последвали. — При втората си дума мъжът посочи към вратата. — Те са диваци. Свине. Решат ли, че единственото, което стои на пътя им към предводителството на гилдията, е една жена, те ще те съблекат и ще ти се изредят.

— Ще умрат още докато посягат да го сторят — заяви Велиана. Тя знаеше, че Гарик обича да се надценява, но до този момент не бе виждала подобна дързост у него. Нещо се бе променило и му бе дало самоувереност. Но какво?

— Някои наистина ще умрат — съгласи се Гарик. В жълтеещите от наркотика очи блесна пламъче. — Но останалите ще те спипат. Нужен съм ти, Вел. Те ме слушат. Имат ми доверие. Аз бях този, който след смъртта на Джеймс запази целостта на гилдията. Аз бях този, който не позволи на делата ни да погинат. Аз не позволявах на сандъчето ни с пари да се изпразни и на територията ни да се сведе до една нищожна уличка.

— Заслугата за всичко това е изцяло моя — изкрещя Велиана. Не се интересуваше дали останалите ще я чуят. — Аз си цапах ръцете с кръв. На мен се дължи онази стабилност, която ти тъй небрежно си приписваш.