Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— Следващия път ще донеса няколко кокала, обещавам.

Спалнята на Дашел се намираше на втория етаж. Наблюдаван от луната, Хаерн се изкатери на покрива и се отпусна пред елегантния прозорец. Последният не бе заключен. Младежът го отвори, извъртя се и се отпусна върху перваза. Сянката му се излегна върху огромния креват, върху който спяха домакинът и съпругата му.

От джоба си Хаерн извади камъче и го метна към носа на Дашел.

Мъжът изсумтя и сънено се огледа. Забелязал силуета на Хаерн, той се вцепени. Гостът му подхвърли още нещо, този път монета, която проблясваше жълто под лунната светлина. Дашел я улови и се надигна от леглото.

— Навън — просъска домакинът, преди да затвори прозореца пред лицето на Хаерн. Смеейки се, гостът се спусна при махащите опашки кучета и отново се оказа обграден от вниманието им.

Няколко минути по-късно Дашел изникна на прага, омотал дебела бяла роба около шкембенцето си. Той имаше сива брада и набръчкано лице. Хаерн държеше качулката си спусната, обърнал гръб на луната.

— Глупави помияри — измърмори Дашел. — Онзи, който ми ги продаде, се кълнеше, че са по-жестоки и от ранен орк.

— Умни са — отвърна Хаерн. — Надушили са, че не съм тук, за да те нараня.

Стопанинът на дома подбели очи и махна с ръка.

— Защо си дошъл, Стражителю? Студено е. Определено бих предпочел да лежа в кревата си.

— Змийската гилдия разполага с нов източник на злато. Какво знаеш за това?

Възрастният мъж се намръщи насреща му и пристегна робата си. Той бе магистър на монетния двор за кралство Нелдар и благодарение на тази си длъжност притежаваше достъп до ресурси, които мнозина ценяха. В продължение на години той бе приемал от гилдиите златни монети, които биха могли да бъдат разпознати, и ги бе заменял с прясно изсечени. В началото Хаерн бе обмислял да го убие, но впоследствие бе решил, че мъжът би могъл да му предостави значителна информация.

— Това продължава от месеци — каза Дашел. — Но изглежда ти си научил наскоро.

— Ако бях научил по-рано, щях да съм те посетил.

— Да, разбира се. — Домакинът поклати глава. — Змиите започнаха да се явяват редовно, с количества, които на няколко пъти бях на път да откажа. Страхувах се, че е възможно страничните ми дейности да бъдат разкрити. За източника мога да ти кажа само, че той е винаги един и същ.

— А именно?

— Северните мини на Гемкрофт. Предполагам, че става дума за Тинхам.

Хаерн се навъси. Огромни количества злато от мините на Гемкрофт, тайно доставяни на Змийската гилдия. Какво означаваше това?

— Да не би да са открили начин да ограбват керваните на Алиса? — гласно се почуди младежът.

— Доставките продължават прекалено дълго — каза Дашел. — Не познавам Алиса добре, но по репутацията й мога да предположа, че тя би задръстила северните пътища с войници още след първата кражба. Каквото и да се случва, тя няма представа за него.

Мъжът замълча и кимна към вратата.

— Вече може ли да се прибирам? Това не си струваше една мижава монета.

Хаерн извади още две златни монети, напъха ги под каишките на всяко от кучетата и се сбогува с домакина. Преди Дашел да е успял да се обърне към вратата, Хаерн вече се бе прехвърлил през оградата и се отправяше на север. Умът му не спираше да обмисля, но не успяваше да открие нищо.

Всичко това изглеждаше прекалено мащабно, далеч извън способностите на Уилям Кет, предводителя на Змиите. Сигурно беше само едно: за да узнае повече или да сложи край на ставащото, Хаерн трябваше да напусне познатите стени на града и да се отправи към северната пустош.

За момента младежът прогони тези мисли и се съсредоточи над настоящата си задача: разпространяването на лъжливи сведения. Вече бе посял съмнението, че Стражителя работи за Ястребите. Сега беше време да уведоми въпросните за доставките, които Змиите получават. Това щеше да прибави още един слой заблуда. Може би Ястребовата гилдия щеше да свърши неговата работа и да сложи край на необяснимите доставки.

Сред територията на Ястребите той си послужи с друго превъплъщение — навъсен селяндур, надяващ се да изчука някой и друг медник. Главната квартира на въпросната гилдия се помещаваше в една пивница, където Кадиш Вел несъмнено играеше на карти.

Неговият човек стоеше пред вратата. Хаерн знаеше единствено прякора му — Пестника. За да се сдобие с доверието му, на младежа се бе наложило да изтърпи някой и друг бой. Бързо бе разбрал на какво Ястребът дължи прякора си.